PressCenters.com

Слово на председателя на Народното събрание г-жа Цецка Цачева по повод 126-та годишнина от Съединението на България

Пловдив, 2011 г.
Уважаеми господин Кмете,
Уважаеми господин Президент,
Уважаеми министри и народни представители,
Уважаеми членове на Европейския парламент,
Ваше Високопреосвещенство,
Господа генерали, офицери, сержанти и войници,
Драги граждани на Пловдив,
Скъпи сънародници,

Събрали сме се тук, за да отбележим едно от най-значителните събития в новата ни история.

Съединението!

За нас днес е трудно да си представим всенародното ликуване в онзи далечен ден преди 126 години. За нас съединена България е даденост и не можем да си представим страната разделена на две. Не можем да си представим, че тръгвайки от Търново или от София за Пловдив, хората са отивали в друга държава... От Княжество България – в Източна Румелия.

По това време, въпреки видимия стопански напредък, въпреки първите стъпки в изграждането на държавността и в двете части на България се чувства горчилката от разделението.

Защото, както знаем, преди още да е отминало опиянението от Освобождението, българите се сблъскват с императивите на големия свят, в който искат да влязат. На Берлинския конгрес българските идеали трябва да се подчинят на европейските интереси. „Ние, господа, не сме се събрали тук да се съвещаваме за щастието на българите, а за да осигурим мира в Европа”, без всякакви заобикалки казва Бисмарк. На Берлинския конгрес, още несъздадена, Новата българска държава получава първия си урок: светът е голям, нищо не идва даром.

Горчилката от разделението владее двете Българии през първите години след Освобождението. Не могат да я преглътнат тези, които дълго и упорито са работили, залагали са знанията, имота и живота си за българското дело – и в Цариградските борби за църковна независимост, и в Букурещките комитети, и в българските въстания. Целият народ живее с усещането, че тялото му е разпокъсано.

По-силна е горчилката в Източна Румелия, която номинално е подчинена на Цариград, въпреки че, както отбелязва Симеон Радев „Наместо вилает с привилегировано положение, който дипломацията бе кроила в Берлин, образувала се бе една фактическа свободна държава с конституционен режим и с българска национална физиономия”.

В тази Източна Румелия в началото на 1885 година вече се чува глухия тътен на задаващата се промяна. Когато четем историята на онези години, забелязваме как идеята за съединение набъбва в целия народ, тя всъщност не се ражда от един център. Идеята има своя революционен комитет, разбира се. Но тя се развива и у политиците, и у младите български военни, и у интелигенцията. Без да има особена координация помежду им. Опити за сондажи на Великите сили, буйните статии на Захари Стоянов, спорадични улични демонстрации – постепенно тътенът нараства, за да се излее накрая в една демократична революция.

Защото, драги сънародници, Съединенето е една истинска демократична революция. В нея участват всички. И харамиите на Димитър Ризов и Коста Паница, и войската, командвана от Данаил Николаев, и селските чети, като тази на Чардафон, и цялото население на Пловдив, излязло на улиците и наобиколило конака.
В нея участва фактически и обитателят на конака, който отказва да прибегне до крайни мерки в навечерието и така на практика улеснява революционните действия,

Но, дами и господа, в тази демократична революция участват и първенците, и населението на Княжеството,  а и първият български княз – с мълчаливата си подкрепа преди и с решителното признаване на резултатите след извършването й.

Така Съединението се превръща в един всенароден и всебългарски акт.

Съединението не е в премахването на границите между две държави. Съединението съединява, единява българския народ.

И когато няколко месеца по-късно това Съединение е заплашено с оръжие, българският народ показва на света какво може – вече обединен, единéн, единен. И – на практика – налага волята си на Великите сили - и полага основите на изумителното израстване на България през следващите 25 години.

Драги сънародници,

Днес Съединението е страница от историята. Ние често прелистваме тази страница без да си даваме сметка до каква степен то е белязало следващите поколения, доколко то ни е определило и нас самите. Демократичността, проявила се още през  Възраждането, в Съединението се затвърждава като важен белег за българския характер. Свободолюбието, увереността в себе си са черти, които не винаги изявяваме, но те са в нас, укрепени, затвърдени от Съединението.

Най сетне това Съединение ни предлага идеята за единението. Струва ми се, че трябва да се замислим за единението в днешните трудни времена. То не е само дума. То не изключва различията, присъщи на демокрацията. Единението не е само съгласие за пътя, по който вървим. Единението е онази висша увереност, че пътят можем да го извървим само заедно – всички професии, всички слоеве, всички етноси, млади и стари. Всички българи.

Честит празник, Пловдив!
Да живее България!