Изказване на председателя на Народното събрание Цецка Цачева на симпозиума „Да си спомним миналото за едно мирно бъдеще:Обединена Европа срещу антисемитизма, расизма и ксенофобията”
Форум, организиран от асоциация „Приятели на Израел в Европа” по случай 65-та годишнина от освобождаването на лагерите на смъртта Аушвиц-Биркенау
Краков, 26 януари 2010 г.
(Панел „Спомен за Холокоста и борбата с антисемитизма”)
Уважаеми дами и господа,
Скъпи колеги и приятели,
Ще започна с едно признание. Когато получих поканата за участие в днешния форум, приех без никакви колебания. Защото дълг на всеки честен, мислещ и просветен гражданин е да сведе глава пред паметта на жертвите на Холокоста. А дълг и висока чест за всеки български политик е да говори за най-уникалната страница от българската история през 20 век – тази за спасяването на евреите в България.
Признавам си, че да направя това пред вас и то точно тук, само на няколко десетки километра от Аушвиц, вълнението е още по-голямо.
Втората световна война отне живота на 50 милиона души. Един от ужасите на тази война е и изтреблението на повече от 6 милиона евреи – геноцид в изпълнение на антисемитска доктрина, превърната в практическа политика на Третия Райх.
Малко са хората в Западна Европа, които знаят, че по времето, когато България е била съюзник на нацистка Германия, българите са спасили своите евреи от концентрационните лагери. Неоспорима, безусловна, но не достатъчно популярна е историческата истина, че през трагичните години на Втората световна война българският народ колективно и дръзко не се подчини на нацистката заповед „да бъдат унищожени българските евреи”. Българските евреи не отпътуваха за лагерите на смъртта. В България не загина нито един от общо 50-хилядната еврейска общност. В резултат на което България е единствената европейска страна, в която в края на войната има повече евреи, отколкото в нейното начало.
Днес не по-малко от когато и да било страницата за спасяването на българските евреи трябва да бъде внимателно препрочитана. Защото тя дава един от най-важните, но и най-трудни въпроси в човешката история – при какви обстоятелства, на каква цена и по какъв начин доброто е в състояние да превъзмогне злото?
Пред вас, пред тази образована аудитория, ще се опитам да дам отговор на този въпрос, като го илюстрирам с епизоди от българската история през Втората световна война.
Известно е, че политиката на Третия Райх бе последвана доброволно или се наложи принудително във всички европейски страни. Всички реални предпоставки да се случи изтреблението на евреите бяха налице и в България: страната ни подписва Тристранния пакт; в България е прокаран Законопроект за защита на нацията, който ограничава конституционните права на евреите; създадено е Комисарство по еврейските въпроси, което енергично прилага антиеврейска политика; през м. февруари 1943 г. е подписано споразумение между Германия и България, което предвижда изселването на 20 хиляди евреи за Германия.
Тук трябва да отворя една трудна скоба във фактологията на събитията. 11 343-ма евреи от така неречените присъединени към България нови земи – Беломорска Тракия и Македония, не бяха спасени. Тези територии бяха с българска администрация, но под фактическа германска власт. В условията на тайна операция евреите са натоварени във влакови композиции и изпратени за Германия.
Когато идва ред на евреите от старите предели на България, българският народ оказва решителна и безусловна съпротива. В нея се включват представители на цялото българско общество. Никъде другаде в Европа няма такава мощна обществена реакция – от върховете до низините на обществото. Позволете ми да припомня само няколко емблематични епизода от това уникално събитие.
Тогавашният подпредседател на Народното събрание Димитър Пешев узнава, че е подписана тайна спогодба с Нацистка Германия, според която 6 хиляди евреи ще бъдат депортирани в лагерите на смъртта в Полша. Той инициира остро протестно писмо до тогавашния министър-председател против депортацията, което е подписано от общо 43 народни представители. Заради смелото си начинание този достоен българин губи поста си, но безпрецедентният факт, че парламентът дискутира тайните планове за депортацията на българските евреи, допринася за тяхното осуетяване. Димитър Пешев остава сред най-доблестните лица на акцията по спасяването на българските евреи. В онази Европа, подчинена на нацистката власт, той е вероятно единственият държавен мъж, противопоставил се на безчестието и успял да предотврати унищожението на евреите. Затова с основание го наричат „Човекът, който спря Хитлер”.
Забележителна е ролята на българската православна църква. Паметни и дълбоко символични са действията на пловдивския митрополит Кирил и на софийския Стефан. Последният заявява, че “ще отвори вратите на всички православни храмове и манастири за евреите”. А когато няколкостотин евреи от Пловдив са събрани в едно училище, пловдивският владика Кирил отива при тях. Охраната прави опит да го спре, но той прескача оградата и заявава: „Където и да ви пратят, аз отивам с вас”.
В друг български град – Пазарджик местен депутат нарежда на шефа на полицията да не предприема нищо, докато той самият не се върне от София, където отива да протестира против нареждането.
На 20 май 1943 г. започва подготовката за депортацията на евреите за Германия и Полша. На 24 май – денят на българската просвета и култура, софийският митрополит Стефан приема делегация на софийските евреи и им обещава пълната си подкрепа. На самата празнична манифестация издига гласа си против гоненията на евреите като заявява, че този ден, когато се ознаменува българската култура, не може да бъде свързван с подобен варварски акт.
Все пак евреите от София са изселени в провинцията. И дотук се спира – никой не пристъпва към следващ етап на операцията. Правителствените среди увъртат и не вземат окончателно решение. Към началото на месец август 1943 г. германците се отчайват, че ще постигнат своето. Пълномощният министър Бекерле песимистично пише на шефовете си, че у българите антисемитски чувства няма и няма надежда да прегърнат идеите на националсоциализма.
Спасяването на българските евреи е една от най-ярките прояви на гражданското общество в историята на българския 20- ти век. Длъжни сме обаче непрекъснато да повтаряме, че достойните политически мъже и представителите на православната църква казват „не”, действат смело и решително, защото чувстват подкрепата на целия народ. Антисемитизмът никога не е бил съществена черта на българския обществен живот. Още от Учредителното събрание евреи влизат в българския парламент, избирани са за общински съветници, за членове на училищни и читалищни настоятелства. Участват в политическия живот на страната, учат в университета. Евреи проливат кръвта си за България в не една война. В обичайната традиционна представа у нас евреите са образовано малцинство с широки културни интереси.
Ето защо в мрачните времена на войната в България подкрепят гонените. Не ги издават, пазят имота им, хвърлят им хляб през оградата, когато стражи слухтят да не излизат от къщи. Децата се черкуват грижливо, те са православни, но носят собственоръчно изрязани Давидови звезди, за да подкрепят изтерзаните си съученици.
Преди да дойда тук, посетих Държавния архив на Република България и още веднъж се запознах с документи, свързани със спасяването на българските евреи. 17 копия от тях ще подаря утре на Музея в Аушвиц. Едно от тях, което сега държа в ръката си, е протестно писмо от 1940 г. до тогавашното Народно събрание. Курсисти при Пловдивския учителски институт протестират срещу антихуманния закон за защита на нацията с думите: „Ние се възмущаваме от разпоредбите в този закон, защото те са в противовес на традициите, завещани от нашите възрожденци: свобода, истина и справедливост”.
Тези ценности на българския народ, съчетани с нравствената му устойчивост, толерантността му, естественото му чувство за равноправие, готовността му да защитава човешкото достойнство – без оглед на расови, верски, етнически или национални различия, спасяват българските евреи.
Това спасение е много повече от историческа летопис. То е неоспорима ценност в историята на европейската цивилизация, мощен пример за триумф на доброто, хуманизма, толерантността, демократичността и човеколюбието. Ценности, които много често в човешката история са били подлагани на изпитания. Ценности, които и днес, десетилетия след ужаса на Холокоста са толкова крехки, че изискват изключителни, неуморни усилия да бъдат пазени, защитавани, съхранявани и утвърждавани.
Споменът за Холокоста ни задължава непрекъснато да преоткриваме тези ценности, да образоваме днешните и утрешните поколения в тях. И мисля, че едно от важните послания, което днешния форум може да отправи, е: непрестанно образование в ценностите на доброто, човеколюбието, толерантността и демокрацията.
Благодаря ви за вниманието!
