Слово на председателя на Народното събрание Георги Пирински на тържествената заря-проверка по повод 133-та годишнина от подвига на Христо Ботев и неговата чета
1 юни 2009 г., Враца
Уважаеми господин кмете на Община Враца,
Уважаеми господин Областен управител,
Народни представители,
Господин министър,
Господин генерал,
Ваши преосвещенства,
Офицери и войници,
Гражданки и граждани,
Тази година честваме 130 години от Учредителното събрание и първата ни конституция; 131 години от Освобождението и раждането на Третата българска държава. Но те се предхождат от трагичното величие на събитията, чиято 133-та годишнина почитаме – Априлската епопея и мъченическата саможертва на Христо Ботев и неговите четници.
Едва ли може нещо съществено да се добави към вече казаното за Ботев през годините. Като например – в Ботевата личност, жизнен път и подвиг, в неговата поезия като във фокус се пречупва исконно българското, най-хубавото у българина: неговата устойчивост и сила, жилавостта на роба, оцелял след петвековна тирания, неговата привързаност към родната природа, към дом и близки, неговата скромност и трудолюбие, неговата целеустременост и непресекващ порив към свобода и социална правда.
Или – Христо Ботев е поет, борец, строител, вестител и мъдрец. Чрез него ний разбрахме народа, обикнахме свободата, възлюбихме миналото, прозряхме бъдещето. Ботев е не само предтеча на нашето време, а и наш съвременник:
„Не виждаш ли? – Ботев
в очите ни свети,
та Ботев е тук, при народа” –
възкликва Никола Вапцаров през май 1941 г.
Както и – Ботев беше и ще бъде за нас нашият духовен хляб насущний, нашата бойна тръба и нашата най-светла лична, национална и човешка мечта... И тъкмо защото бе изчерпал най-дълбоко националното самопостигане, Ботев като никой друг хвърли мост към голямата общност на човечеството.
Но едновременно – и удивително, и напълно закономерно – и приживе, и през десетилетията след неговата кончина, вулканичната личност и кипяща дейност, неподражаемата поезия и изгаряща публицистика на Ботев не могат да не предизвикват и диаметрално противоположни оценки, възможно най-злъчни нападки. Признати интелекти, негови съвременници, твърде скептично се отнасят към стиховете му, мнозина са стреснати и скандализирани от дръзкото и безкомпромисното му поведение.
В началото на миналия век, през 20-те години, се появява творение, мъчещо се да опише „нравственият лик на тая зловеща личност”; същата личност е подложена на „дисекцията” на станалата модна психоанализа. Сходен опит се повтаря и в последното десетилетие на отминалото столетие. За да се стигне през 2005 г. до отпадането на публицистиката на Ботев от кандидат-студентския конспект, защото била неразбираема за днешните деца... защото не говорела на сегашните езици на толерантността...!
Зад това тотално разминаване всъщност обаче наднича един прикрит въпрос – а чий всъщност е Ботев, кой собствено има и основанието, а и желанието да го познае като свой? И отново видим парадокс – от една страна, през същото това начало на ХХ век се наблюдава всеобщ стремеж Ботев да бъде присвоен – и като родоначалник на българската армия, като „първия български войник”, едва ли не като първия български турист... А от друга – упорито дистанциране на немалка част от т. нар. интелектуален и новодемократичен елит от неговата фигура и послания.
Напразни напъни – народът отдавна и завинаги е вплел великия поет и революционер в духовната си същност, в самосъзнанието си като общност. Но днес си заслужава отново да потърсим разковничето за това най-възвишено свидетелство на безсмъртието на Ботев.
В тази връзка заслужава си именно днес да си припомним един особено показателен епизод от живота му – спонтанния му изблик по време на честването на деня на братята Кирил и Методий на 11 май 1867 г. в родния му Калофер. Тогавашните му съвременници го описват като момък около 20-годишен, висок, възтънък, с коса дълга до раменете, с черни, тънки мустачки, брадица черна и очи черни и светли, с един симпатичен и проницателен поглед.
По време на честването учителите произнасят речи за наука, просвещение и напредък – все под сянката на султана, уж даващ права на поданиците си да се развиват и благоденстват. Тогава на трибуната се качва младият Ботев и започва – Не мислех да говоря, ако не бяха ме предизвикали. Те приспиват и заблуждават народа, че султанът дал и щял да даде духовни правдини – владици и патрици – и политически. Всички тия давани от него правдини са залъгалки и нови окови за ново робство и тирания. Ням трябват свобода и истински правдини, които не се дават с молитви и благословии...
Колко дълбоко е било залегнало в съзнанието му делото на първоучителите ясно проличава в статията на вече зрелия Ботев за двамата братя, публикувана през май 1875 г. – точно година преди гибелта му:
„Има страници, в които българският гений е записал такива важни знаменити събития, които ни дават право да се гордеем, че и ние сме внесли някога си нещо в историята на общочовешкия напредък... Но като българи и проповедници на свободата, на братството и на сближаването между славяните, наша длъжност е да видим какво значение има и трябва да има за нас денят, в който ние празнуваме паметта на нашите равноапостолни братя...
11 май стана празник народен, празник, който ни напомня нашето минало и настояще, празник, който трябва да ни въодушевява с идеята за пълно духовно и политическо освобождение... Същият този ден трябва да стане празник на нашата революция и нашата свобода; не черковен помен и празни речи, а начин за извоюване на Свободата!”
Ето го синтеза на веруюто на Христо Ботев, тук виждаме заложена живата сплав на национално съзнание и гордост от историческия български принос към световната цивилизация, неразривно свързани и преплетени с непримиримия порив към свободата. Затова и днес, и занапред, величието на Ботев остава неподвластно на скудоумието, низостта и безхаберието.
Но това не е достатъчно. Той ни зове да бъдем верни на моралните императиви на просветеността, човеколюбието и равноправието, на повелята за постоянното и безкомпромисно противопоставяне на несправедливостите и демагогията около нас. От нас зависи какъв ще бъде отговорът, който му дължим.
