Изказване
на председателя парламента Георги Пирински на Научната конференция "Учредителното събрание и българските конституции"
Велико Търново, 9 февруари 2009 г.
Уважаеми участници в днешната конференция,
Наистина е трудно да се изброят обръщенията, които са уместни в случая, тъй като има представители на много различни институции и среди, и то водещи представители. Но може би да последваме предложеното от проф. Начева – привърженици на Конституцията, приятели на Конституцията, на конституционализма, на парламентаризма.
Много е трудно, вярвам всички ще се съгласите, да се прави обобщение на дискусията през този ден – сутринта и следобед, защото участваме в една конференция, която се отличава с богатството на мнения, на позиции, които бяха изказани. Отличава се и със самата тематика, която се разглежда от нас днес тук в течение на този ден, именно Учредителното Народно събрание, Търновската конституция. Тематика, която, струва ми се, досега не е била предмет на такъв вид академично обсъждане, както го назова проф. Иван Илчев, откривайки днешната конференция.
Стана дума, че и за 120-годишнината, и за 125-годишнината има издадени сборници и изследвания, тематиката на Конституцията се дискутира в обществото. Но като че ли за първи път организираме – тук аз бих назовал наистина като равнопоставени организатори Народното събрание, Софийския университет „Климент Охридски” и Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий”, заедно с домакинството на община Велико Търново – такава конференция.
Доколкото в хода на обсъжданията един-два пъти възникна въпросът какво е продължението, няма ли да направим подобна и около 16 април, аз мисля, че си заслужава да преценим дали този формат, разбира се, обогатен, да не стане ежегодна конференция. Да не бързаме веднага след два месеца да продължим. Има предостатъчно теми и проблеми, които бяха назовани и които си заслужава да бъдат предмет на по-нататъшно изследване във всички центрове, които се занимават с тази проблематика. Да помислим дали не е добре едно от заключенията и посланията, които бихме могли да споделим и да отправим от днешния ден, да бъде превръщането на тази академична, научна форма на изследване на конституционализма и парламентаризма в ежегодна традиция.
Вярвам и съм убеден, че трябва да се постараем да издадем материалите от тази конференция в сборник, който да включи и представените доклади, и запис, който съответните изказали се без текст биха могли да апробират. Както и онези, които не успяха да представят в пълен обем всичко, което искаха да кажат, да могат да предадат своите пълни текстове - като наистина едно отражение, един документ за проведената тук дискусия.
Има още едно нещо, което бих искал да споделя с вас. Самата структура и носещо тяло на изследването на проблематиката на конституционализма и парламентаризма или, по-общо казано – на проблемите на българската държавност. Стана дума, че като говорим за Конституция и за държавност, трябва да се върнем малко назад и да си спомним „История славяноболгарская”. Професор Вълканов ни прикани да го направим, очевидно със сериозно основание, защото там се събужда националната свяст, идеята, че българите са народ и вече оттам нататък въпросът собствено е къде ни е държавата.
Но има и още една стъпка по-назад, за която бихме могли да помислим, а именно - Кирило-Методиевото наследство като писменост и книжовност, като културна основа на съзнанието не само на българите. Да си спомним, че има Център за Кирилометодиевистика в Българската академия на науките, който работи в продължение на десетилетия в по-трудни и в по-щастливи за него времена. Център, успял да натрупа академичен капитал, който го прави определящ за стандарта, за качество на едно или друго изследване по делото на Кирил и Методий, на техните ученици, на цялата духовна култура и школа, създадена въз основа на тяхното дело. Един център, който издава годишници, който организира конференции, който култивира изследователи и от когото се стремят да получат признание изследователите на явлението Кирил и Методий от цял свят. Това е центърът, който определя летвата, която другите се мъчат да прескочат.
Предлагам да разсъдим коя би била тази структура, която би могла да играе тази роля по отношение на тематиката, проблематиката българската държавност и къде да се разположи тя. Струва ми се всички усещаме колко е важно да се вгледаме в нашата държава и държавна традиция, колко жизнено необходимо е това за днешното ни общество, за всеки отделен гражданин, както и за нашето бъдеще. Ние не можем да продължим нататък с тези плиткоумни съждения, като „обичам родината, мразим държавата!”, или за закона като „порта в полето” и така нататък. „Оригинални” и ефектни закачки с далеч отиващи последици. Явно е нужно да се постараем да сложим тази проблематика на достатъчно солидна основа.
Що се отнася до самата проблематика, още един момент. Тук стана дума за родството между историци и прависти, до каква степен братовчедската връзка е близка или не дотам. Не е конфликт на интереси в крайна сметка (оживление). Отново проф. Вълканов със свойствената си спонтанност иска да участва и от място, насочвайки ни към една от крилатите фрази на последните 20 години - наред с онази, която казваше, че един или друг ден е добър ден за българската демокрация, прозвуча и съждение, че всички сме братовчеди в нашата страна. Той оспорва това съждение, но нека видим коя е обективната му основа преди да го отхвърлим изцяло.
За самата проблематика. Пак казвам, от това, което беше споделено, очевидно първо се чувства нуждата тази дискусия да продължи и даже ако се прецени, можем да направим втора част около 16 април. Не ме разбирайте, че отхвърлям тази възможност, просто съм убеден, че с още едно заседание няма да изчерпим темата. Но говорейки по принцип за оценката ни, за представата ни за Учредителното събрание, за Търновската конституция, за различните възгледи, за същината на самото събрание и на резултата от неговата дейност и по-специално за това разделяне на либерално демократично и консервативно, едва ли не реакционно начало, аз наистина вчера си позволих в уводните думи да изразя очакването, че днес, на 130-ата година от събитието, което осмисляме (не бих искал да кажа честваме, защото наистина няма място тук официалното честване), трябва да се постараем да търсим, няма да я заковем, но да се стремим да намерим балансираната оценка. Споменах, че твърде дълго време едностранно сме преценявали този либерално-демократичен аспект като носител изцяло на прогресивното, на напредничавото начало, а другия възглед като теглещият назад, като реакционния, консервативния, може би не докрай сме били в състояние да обхванем широтата на проблематиката.
Но аз вчера казах и още нещо – че през последните 10-15 години сякаш засилена изява придобива онова, което бих нарекъл другата тенденция към крайна оценка – че Рапортът на единадесетте, че възгледите на, да ги наречем, консервативно (в кавички) до известна степен настроените участници е по-националноотговорната, по-оправданата, напредничавата версия на устройство на държавата. Поради всички причини, които господин Стоянов само частично успя да изложи – от една по-балансирана и контролирана власт до едно по-качествено законодателство и до по-трезво тълкуване на нормите.
Защо смятам, че не бива да изпадаме в тази крайност? Първо, защото според мен тази трактовка на това направление, пак да кажем, консервативно, се изчерпва с тези обосновки – за функционирането на държавата, за това как тя по-ефективно, по-ефикасно би могла да работи. Но според мен се пренебрегва онова, към което ни насочи, да речем, Георги Близнашки в изказването си, а именно социалните, класовите аспекти на мотивировката за тази позиция. Започвайки от този момент, за който стана дума – аграрната реформа и различните версии за тази реформа, и продължавайки с очевидното присъствие във властта, при този консервативен вариант, на представителите на определена прослойка със своите и материални, и властови интереси като присъствие, което да доминира.
Така че, без в крайна сметка да абсолютизирам по някакъв начин чисто икономическия прочит на Събранието и на Конституцията, ясно е, че пред нас стои предизвикателството да премерим и да преценим различните аспекти на един или друг аргумент в полза на една или друга версия и да се постараем естествено да го екстраполираме към съвременното ни развитие.
Тук си заслужават внимание всички съждения, които бяха изказани за начина, по който живее днешната ни Конституция, по който функционират и нашите институции, и нашето общество, и развитието ни като член на Европейския съюз.
За мен днешната ни Конституция по никой начин не е мъртва, неистинска и формална по много различни причини, но една от тях ще споделя с вас. Знаете, че протичат протести пред Народното събрание, различни групи граждани се явяват на тези протести, до известна степен те излъчват свои представители и някои от тях търсят срещи с председателя на Народното събрание и аз се стремя да разговарям с тях. В почти всички случаи те се позовават на едни или други текстове на Конституцията – те се позовават на текстове за защита на децата и майчинството, те се позовават на текстовете, че властта произлиза от народа: „ето ние сме тук, дайте да видим какво правите вие” - и така нататък. Това не е мъртъв документ. Хората търсят опора тогава, когато се ангажират с един или друг въпрос. Може би не са го правили преди, но започват да прелистват Конституцията: дайте да видим, тук пишело нещо по нашия въпрос.
Освен това Конституцията не е мъртва, защото тя даде рамката, в която през тези 20 години неведнъж страната излезе от кризи, които можеха да завършат и с доста по-тежки последици, ако не бяха конституционните процедури. Но не само в момент на кризи се прояви още нещо – все пак едно чувство за отговорност и на политиците, които еднозначно почти биват квалифицирани като некачествени, включително и в уводните думи на проф. Илчев, говорейки с понятието „елит”. Но наред с Конституцията всички ние сме свидетели, че се оказваше възможно да се седне около една маса и да се прецени как да се излезе от една или друга криза във властта по начин, който да не доведе до най-лошото, до граждански сблъсък, не дай Боже, със загуби на човешки живот.
Така че нека сме по-обективни и с една по-голяма широта на погледа, когато говорим до каква степен и доколко жива е нашата Конституция. Но безспорно към днешната ни Конституция има две групи предизвикателства. Едното е несъмнено качеството на функциониране на държавните институции, като се започне от Народното събрание. И тук има дълбоки пороци. Проблемът за мен, поне до известна степен е, че част от тези пороци не се осъзнават като такива, включително и от народните представители, а се разглеждат като сложили се традиции. И ако говорим за гласуването с чужди карти, немалко и то не случайни народни представители горе-долу така се и изразяват – ами това си е установена традиция в края на краищата, случило му се на човека, отсъства, казал ми е какво да натисна, какво толкова!
Разбира се, че има „толкова” и доста повече, защото в един парламент, който е носител на отговорно поведение, един отделен такъв случай се разглежда като извънредно произшествие и това е въпрос на чест преди всичко за всеки отделен народен представител. Аз бих очаквал, наред с обоснованите очаквания към председателя да е строг и да въвежда дисциплина, да има не по-малко еднозначни очаквания и квалификации към онези, които приемат това сегашно поведение като част от парламентарната традиция в българския парламент.
И тук хора, които имат своето обществено признание като носители на категорични и ясни мнения в полза на обществения морал, би трябвало да бъдат достатъчно ангажирани, първо, в порицанието на такова поведение и второ, в подкрепата на онези усилия, скромни или не толкова, които се правят за неговото преодоляване.
Наред с пороците в институциите в скоби искам да кажа, че един от много сериозните проблеми е качеството на законопроектите и процедурите за тяхното обсъждане и дори преработване в отделните етапи в самото Народно събрание. Тук място има и преразглеждане на Правилника, който регламентира кога и как се внасят предложения между първо и второ четене и в самите комисии, но преди всичко как се подготвят и как се поднасят, даже и от Министерския съвет, законопроектите и отделните проекти за актове. Защото това, което се случи, включително през последните седмици, по отношение на два акта – единия, за облагането с данък добавена стойност на дребните търговци на цигари и другия, за конфликта на интереси – е възможно най-страшното компрометиране на един законодателен орган.
И тук минавам на втория въпрос, тоест другото предизвикателство, а то е за нелегитимната, паралелната власт, властта, която се зароди и се разви през този 20-годишен период и която има много различни проявления. Те не са само тези драматични явления, било управление тип Дупница или нещо подобно; те са по-грубичките и по-релефно видимите форми на тази власт.
Нейните по-перфидни форми се изразяват в примерно неизвестно откъде появилите се текстчета между първо и второ четене, тихомълком прокарани и необсъдени в пленарната зала. Това е малка външна проява на един доста дълбоко структуриран процес. Част от този процес е онзи образ на парламента, който се насажда в ежедневието, в съзнанието на обществото под призмата - поглед към парламента през бюфета, кухнята, през гаража и през една или друга мода на народните представителки, и така нататък, и така нататък. Това е едно развращаване на обществото. Тук Лидия Прокопова говори за гражданско образование и тя се мъчи с нейните ролеви сюжети да преодолее отношението на масовата медия, която отвсякъде ни залива с ярки образи на антипарламентаризъм. Това е храбро гражданско усилие, но то ще си остане вик в пустинята, ако няма среда, която да го подеме.
Пред нас е истинското предизвикателство дали ще се „коагулира” достатъчно първо – убедена, второ – мотивирана част от обществото, която иска да се противопостави на тази паралелна, достатъчно разклонена власт, тоест октопод. И това трябва да става ежедневно. Това не може да става веднъж на годината – когато се видим, да си поговорим. Това е едно ежедневно предизвикателство, което всеки трябва да посрещне там, където се намира.
Затова аз съм скептичен към едни или други разрушителни атаки към парламента, включително и от хора, които би трябвало да считаме, че са приятели на парламентаризма. Тъй като те, съзнателно или не, наливат вода в онази мелница, че всички тези там са негодници и че фактически Конституцията може и да е свястна, но тя е мъртва.
Пак казвам, проблематиката, която беше обсъждана, е прекалено богата, за да се опитвам да я обобщавам. Отново считам, че тази конференция полага и може да положи едно много сериозно и необходимо начало именно на академично вглеждане в българската държавност. Но не на затворен академизъм, а на осмисляне по академичен начин на констатации и послания, които обезателно трябва да намерят своята транслация в обществото. Това е според мен следващата ни задача. Бих се надявал, че всички ще се ангажираме достатъчно убедено и с това наше задължение.
Благодаря на всички вас, които се отзовахте на нашата покана с проф. Илчев и проф. Легкоступ! Още веднъж благодаря на Великотърновската община за гостоприемството вчера и днес! Считам, че в тези два дни участвахме в едно преживяване, което ще остави трайни спомени във всеки от нас. Надявам се – не само спомени, а и мотив за много убедена работа още от днес.
Благодаря ви.
