Слово на Георги Пирински при откриването на тържественото честване на 130-та годишнина от Учредителното събрание
8 февруари 2009 г., Велико Търново
Днес България се намира в 20-та година от промените, отключени на 10 ноември 1989 г. И отново на дневен ред са въпросите на българската държава, на представителството на народа във властта, на конституцията.
Ето защо днес ние сме тук не просто, за да отбележим една годишнина, а да се вгледаме наново в историческия форум, състоял се тук, в тази зала преди 130 години и положил основите на възкръсналата за нов живот трета българска държава. Именно сега като че имаме шанса, за първи път за целия изминал период оттогава, да осмислим без партизанщината на първите следосвобожденски години, без авторитарните и идеологическите ограничители на последвалите периоди както същината на станалото тук, така и проекциите му във времето, в това число и за сегашния момент.
По-малко от година след Освобождението в старопрестолно Търново се събират към 230 представители на българския народ от всички краища и земи, където превратностите на историята го бе отпратила. Как да ги обозначим – като „бащи-основатели”, като „отци-учредители”? Названията звучат сякаш изкуствено, като привнесени отвън.
Всъщност будните умове на времето си, хората още тогава ги разпознаха най-точно – строителите на съвременна България. Защото тук виждаме представени целия спектър на носители на мисията за възстановяване и прогрес на българската държавност след петвековно съществуване на народа като рая – и предводителите и будителите от възрожденския период, и малко известните досега по–млади бъдещи лидери на партии и държавници.
И забележителното е, че независимо от наследени и новопоявили се различия и сблъсъци, те всички са били обединени от едно разбиране за тази своя мисия – разбирането за градеж, за полагане на темелите, за издигане на носещите стълбове на нова България. И като че ли това разбиране най е прилягало на въжделенията, на нагласите на българина – да построи свой дом; най-добре е отговаряло на онова, което наричат българската идея – идеята за българска държавност.
Затова си заслужава и днес отново не само да си припомним, но и да усетим заряда на движещите сили, мотивирали участниците в Учредителното събрание, изключителната енергия, тласкаща Събранието да изпълни своята мисия. При това заряд и енергия, споделяни и излъчвани от цялото търновско общество, от хората от всички краища на страната. Да, хрониките на Събранието съдържат не малко страници на отклонения от тази задача, моменти, заплашвали с провал. Но през всички драматични перипетии на неговото малко над двумесечно съществуване си пробива път и доминира едно – съзнанието за историческата отговорност на първостроителите, за съдбовното значение на резултата от тяхната работа.
Струва ми се нужно да се проникнем от това разбиране за движещите мотиви на тогавашните народни представители преди всичко по посочената в началото причина – за да преценим без пристрастията на оформили се клишета и нагласи позициите, споровете и резултатите от дебатите по основните въпроси на Учредителното събрание – за националното обединение; за Народното събрание, изпълнителната власт и държавния глава; за представителното и прякото участие на народа във властта.
Твърде дълго, при това през различни периоди, почти еднозначно доминираше разбирането за разделението на представителите на прогресивни либерали-демократи и реакционни консерватори-чорбаджии, главно на основата на социални и класови интереси. През последните едно-две десетилетия се лансира до голяма степен обратният възглед – проекта на оформилото се „консервативно” малцинство, отразен най-ясно в т.нар. Рапорт на 15-те, като по-напредничавия и национално-отговорен.
Може би сега именно е нужно отново да преценим дали и доколко предложенията за двукамарен парламент, за ограничени избирателни права и правомощия на Народното събрание, са мотивирани от съображенията за недостатъчна готовност на народа за свободен, демократичен избор, за вродено у него неуважение към върховенството на закона или – съзнателно или не – от стремежа да се гарантират и съхранят привилегировани позиции в обществото, стопанския живот и управлението на държавата.
Мисля, че за сегашните ни разсъждения добра отправна точка са основните начала, обосновани в Рапорта на 15-те – свободата, равенството, самоуправлението и сигурността. А като подход при обсъжданията – жеста на Тодор Икономов, предоставил на Петко Славейков речта си в полза на двукамарния парламент, ден преди да я произнесе.
Далеч съм от мисълта да навлизам в проблематиката на дебатите на първостроителите, нито да се опитвам да оценявам резултата от тях – Търновската конституция. Това е задачата и предизвикателството пред научната конференция, която благодарение и на незаменимото съдействие на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и на Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”, предстои да се проведе утре.
Но нека също не забравяме, че преди малко по-малко от 19 години отново тук, в същата тази историческа зала се събра Седмото Велико народно събрание, което година по-късно също успешно завърши работата си с приемането на Конституцията на Република България. И тогава обществото бе завладяно от високи очаквания за свободно и демократично развитие, за достоен живот в обединена Европа. И тогава, както и през септември миналата година, чествайки 100 години Независимост, великотърновци спонтанно бяха ентусиазираните изразители на тези въжделения и вдъхновение на цялата страна.
Затова всички ние, в отговор на тези непреходни, но повечето време спотаени очаквания, събрани тук сме призвани да спомогнем да се събуди в днешното ни общество не просто спомена за Учредителното събрание и Търновската конституция, а преди всичко съзнанието за обединяваща национална кауза, за висока отговорност на всеки, ангажирал се с публична дейност, да бъде категоричен носител не на някакви други, а именно на общите за обществото и страната интереси и приоритети. Но не само това – длъжни сме и да погледнем на периода след 16 април 1879 г., да почерпим не само пример, но и да извлечем поуките от един период на крайни сблъсъци и кризи, също положили своя траен отпечатък върху по-нататъшния ход на политическия живот на България през последвалите десетилетия.
Днешният и утрешният ден ни предоставят рядката възможност и да се докоснем до възторга и опиянението от преди 130 години, и да погледнем днешните предизвикателства през трезвата преценка на непреходните послания и постижения на първостроителите на съвременна България. Нека я оползотворим докрай сега за работата ни от утре и занапред.
