Слово на Георги Пирински на националния събор-поклонение в местността "Оборище" по повод 132-та годишнина от Априлското въстание
Оборище, 2 май 2008 г.
Уважаеми гражданки и граждани на Панагюрище,
Граждани от цялата страна,
Ваши преосвещенства,
Скъпи гости,
Когато честваме Оборище, по правило заслужено славим епичния патос на Първото Велико Народно събрание, драматичната историческа обстановка, вълнуващата картина на този велик народен форум. На фона на историческото събитие се извисява фигурата на Бенковски, на подкрепилите революционния му устрем Волов, поп Грую. Но не е ли време да се вгледаме малко по-внимателно в самите представители на българите от Четвъртия революционен окръг. Що за хора са били? Какво ги е движело като верую и сила да слеят воля и решимост тук, на Оборище? Защото днес един от най-злободневните въпроси е този кой може и следва да представлява българския народ в Народното събрание. Става дума за представителите на около шестдесет селища от революционния окръг, апостолите от окръга и останалите придружили ги дейци на революцията.
Да извикаме днес – на 130-та година от Възраждането на България като държава, спомена и паметта за тях, означава да прозрем с днешни очи същината на съзнанието за общонационална кауза и високото чувство за отговорност на неговите носители. Всички 64 представители, без апостолите, по произход са били селяни. Всички се явяват представители на потиснатия български народ – както в града, така и в селото. Дванадесет били от градове, останалите 54 – от 46 села. Професионалният и социалният състав на оборищенци също потвърждава, че Събранието е имало широко представителен и народен характер. Най-много били търговците – 19 души, главно средни и дребни и няколко твърде богати. Седемнадесет души земеделци и скотовъди, занаятчии – 11, учители от селата и градовете – 13, трима свещеници и един лекар. Те не били хора в първа младост, а напротив – средно на зрялата за времето си възраст от около 45 години. На Оборище комитетите изпратили улегнали хора, премислили трезво последиците от историческата политическа стъпка, която се канели да направят. Всички били напълно грамотни, някои от които твърде начетени и високо интелигентни.
Като цяло делегатите на Оборище били истински представители на българския народ, на утвърждаващата се българска нация – и в социален, и в политически смисъл. От особено значение е начинът на избирането им – с пълномощия от местните революционни комитети. Това съвсем не е било нито по случаен жребий, нито по повърхностна или пристрастна преценка. Почти всички те били хора с подчертано революционно минало – или волни хайдути, или политически дейци в емиграция. Повечето от тях били посветени в народното дело още от времето на Левски и имали лични връзки с него. Едни от най-верните му съратници били Иван Арабаджията, Ненчо Искров Налбантина, Иван Вълчев Соколов, Найден Попстоянов, Делчо Оливеров, Данчо Попниколов – общо 34 души или повече от половината. Оборищенци станали и водачи на въстанието на територията на революционния окръг. Никола Караджов – на Клисура, загинал, Иван Соколов – ръководител на панагюрската отбрана, Петър Горанов – на Батак, Васил Петлешков – на Брацигово, загинал, Михаил Кабаджов, загинал и Нено Налбантина – на Старосел, Гено Терзийски, загинал. Общо 27 войводи на въстанически чети. От оборищенци 15 души загинали или били обесени, 6 били заточени, 18 жестоко изтезавани без да издадат никого, 24 успели да се спасят и продължат в борбата. Именно тези хора дали живот на огнените, но и мъдри слова на възванието за въстание, в което личи ръката на Волов. “О, българино, докажи, че живееш и ти, покажи как знаеш да цениш скъпата свобода. Ти, който търсиш свобода, чест и човешко право за себе си, пази така също свободата, честта и правдата на оногова, който ги потърси при тебе, защити го!”
Изразител на този високо благороден дух станал и Бенковски в писмото си до противника след победоносната битка при днешното село Средногорец, в което обяснява целта на въстанието, човешките правдини, гражданските свободи, равноправието между българи и турци и всички други. Писмото започвало с обръщението “Приятели земляци”. Той, достойният носител на веруюто на Левски и Ботев, заявявал: “Махни само турската власт и републиката е готова”. Обявявал се за една социална република.
Свободна България доживели 48 души оборищенци. Но твърде скоро изпаднали в забрава и недоимък. Осемнадесет от тях на старини се принудили да поискат пенсия – на 13 отпуснали, а на петима отказали. В историята обаче те остават с безсмъртното описание, дадено им от Захари Стоянов: “Тия депутати, избрани и назначени по кьошетата и плевниците, аз ги обожавам сто пъти повече, отколкото днешните белоръкавични депутати, които докато се изберат продават и майка и баща, и чест и съвест, които не народът избира, както те обичат да казват, а техните пияни агитатори, безсъвестните лъжи и подкупи. Моите оборищенски депутати са ангели, най-честните, идеални личности измежду народа.”
Днес ние сме изправени пред друго предизвикателство. Благодарение на саможертвата на оборищенци, на априлци, на опълченците, на нашите освободители, България вече 130-та година живее като свободна държава. И днес пред нас предизвикателството е да заемем достойно място в съвременния свят, в обединяваща се Европа, да защитим националната си идентичност в сътрудничество, във взаимодействие с всички народи. И безспорно, особена роля в тази нова задача имат народните представители. Несъмнено Оборище е място, където цяла България си спомня за носителите на свободата, но също така е място, където всеки, който е тръгнал да представлява народа, трябва да се допира до тези буки и до това място всеки път, когато поема пътя на дълга си към обществото. И, разбира се, всеки български гражданин, всяка българска гражданка трябва много внимателно да преценяват на кого възлагат доверието си, кого избират. Нито да се подвеждат от внушението, че всички са маскари, нито пък и сляпо да дават своята вяра.
Да бъдем достойни за оборищенци!
Благодаря ви!
