Георги Пирински: “Безсмъртните послания на Ботев и днес ни зоват с мисъл и действие да се борим за тържеството на вечните ценности на свободата и справедливостта, на независимостта и солидарността.”
6 януари 2008 г.
Председателят на Народното събрание Георги Пирински произнесе слово на тържественото честване в София на 160-годишнината от рождението на Христо Ботев. Церемонията по отбелязване на годишнината се състоя пред паметника на поета в Борисовата градина. Организатори на честването са Националният комитет за честване на 160-годишнината от рождението на Ботев, министерството на културата, министерството на отбраната, Столична община и Общонародна фондация "Христо Ботьов".
Годишнината беше отбелязана с полагане на цветя и венци пред паметника на поета. На церемонията присъстваха народни представители, вицепрезидентът Ангел Марин, министърът на културата Стефан Данаилов, признателни граждани.
“Днес честваме 160-годишнината от рождението на Христо Ботев – онзи, който най-безкомпромисно заяви волята на народа да бъде свободен и независим и който с героичната си саможертва на дело доказа тази воля”, изтъкна в словото си председателят на парламента.
“Сто и шестдесет години след рождението си Ботев е жив, Ботев е сред нас. Защото именно за него е най-вярно, че “Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира...”. И защото безсмъртните му послания и днес ни зоват с мисъл и действие да се борим за тържеството на вечните ценности на свободата и справедливостта, на независимостта и солидарността”, заяви още пред участниците в тържественото събитие председателят на Народното събрание.
СЛОВО НА ПРЕДСЕДАТЕЛЯ НА НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ ГЕОРГИ ПИРИНСКИ НА ТЪРЖЕСТВЕНОТО ЧЕСТВАНЕ НА 160-ГОДИШНИНАТА ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ХРИСТО БОТЕВ
София, 6 януари 2008 г.
Уважаеми господин Вицепрезидент,
Уважаеми господин министър на културата,
Уважаеми организатори на това тържество,
Уважаеми господин областен управител,
Уважаеми офицери и войници,
Гражданки и граждани,
През 2008 г. предстои да честваме поредица от съдбовни за българския народ годишнини – 130 години от Освобождението, 100 години от прогласяването на Независимостта. Тази забележителна поредица започваме с честването на 160-годишнината от рождението на Христо Ботев – онзи, който най-безкомпромисно заяви волята на народа да бъде свободен и независим и който с героичната си саможертва на дело доказа тази воля.
“Както за сяка една личност отделно, така и за цял народ въобще преди сичко е потребно такова едно условие, което човечеството нарича свобода, а защото това условие не съществува у нас, то и никакъв прогрес, като-речи, е невъзможен.” Не просто за да има някакво образование и духовен напредък, но и въобще да е възможен живот с елементарна чест и достойноство.
Цялата страстна безкомпромисност на Ботев по въпроса за националното освобождение е израз на съзнанието му за високите добродетели на българския народ и бруталното им потискане и поругаване от поробителя “... под натискът на едно такова несносно и безчовечно иго, което му не позволява да се развие нито в умствено, нито в нравствено, нито в материално отношение”.
Оттук и безапелационният му повик за непримирима борба и националноосвободителна революция. Пародията на реформи в Османската империя, както и химерите за мирен преход към свободата, осмени от Ботев с еднакво унищожителен патос, не оставят “... друго никакво заключение, освен това, че единственото спасение на нашият народ се състои в революцията.”
Но именно в разбирането му за същината на борбата с оръжие в ръка намираме удивителното прозрение на Ботев за движещите сили, за пътеводната звезда на революцията. Не другаде, а именно в съкровената му изповед в “Моята молитва” той високо заявява:
О, мой боже, правий боже!
Не ти, що си в небесата,
а ти, що си в мене, боже, -
мен в сърцето и в душата...
ти, боже, на разумът,
защитниче на робите,
на когото щат празнуват
денят скоро народите!
Удивително – сред вихрите на страстна любов и омраза, на възторг и покруса, които го владеят, в съдбовния миг, в навечерието на саможертвения си подвиг, Ботев се обръща към силата на разума и то като всепобеждаващата сила, способна да избави човечеството и от национално, и от социално робство! Той, Ботев, безмилостният рушител на илюзиите за просветителството като път към свободата, на “прагматичните” и “рационалните” аргументи в полза на дуалистичния модел в рамките на Османската империя, изведнъж, в дванайстия час заявява вярата си именно в разума!
Всъщност мистерия няма – на нас ни говори не просто Ботев патриотът, Ботев бунтарят, а в блестяща поетична или публицистична форма Ботев мислителят, Ботев общественикът с европейски светоглед. Тази вяра в човешкия разум преминава, стига да се вгледаме, като червена нишка в цялото му безценно наследство.
Преди всичко, когато издига като пръв приоритет не друго, а революционното убеждение и организация: нужно е, казва той, “... да се покрие Балканският полуостров с мрежата на революционната пропаганда, която да дава тон и направление на сяка една обмислена народна демонстрация, и на сяко едно разумно човеческо стремление по пътят на истинната свобода; ... да събере в едно разпръснатите и разединените сили на народът, да ги подложи на точна и вярна сметка ... и когато вече види, че тие сили са цели, здрави и достатъчни, за да строшат петвековните ръждясали вериги на робството, изведнъж да драсне кибритът на въстанието...”
Същата сила на разбирането за трезва оценка и премислени действия води Ботев и до призива за единение в името на общата цел, за надмогване на раздори и вражди чрез общото осъзнаване на повелята на делото за общи действия на всички, милеещи за свободата. Подемайки призива за революция, защото да се мълчи “би било престъпление за секи един човек, който обича себе си, народът си и отечеството си ...”, още с първия брой на “Знаме” той, в името на тая любов, “без никакво угризение на съвестта си, без никаква злопаметност и без никакви задни мисли, подава ръката си на сяка една честна и патриотическа душа ... против враговете на нашата пълна и съвършена свобода.”
Зад този трезв призив за единение, разбира се, стои непоносимо острата болка от братоубийствената вражда, изплакана така разтърсващо в “Зададе се облак тъмен”:
Ти ще видиш там набити
на прътове, на върлини
на момците ми главите –
избиха се две дружини!
Двама братя воеводи,
двамата ми верни сина:
скарали се кой да води
бащината си дружина!
Тесни били планините
за несговорна дружина!
И стърчат им днес главите,
за да плаче кой как мине.
И по-нататък – Ботев пренася вярата си в разумното начало и към историческото презизвикателство да се извоюва не само национално, но и социално освобождение, да се разрешат дълбоките социални противоречия и конфликти на европейските общества. Издигайки унищожителен глас срещу хулителите на парижките комунари, той сочи: “там е варварството, там са укорите и проклятията, дето робът, човекът, като не чуят думите му, разумът му, улавя се за крайност и се бори на живот и смърт ...”; и още: “християнството, революцията и социализмът – монархията, конституцията и републиката – те са си фактове и епохи исторически, кои ще отрече само тоя ум, който не признава прогреса в человечеството.”
Затова, заключава Христо Ботев, училището и само училището не ще избави Европа от социалния преврат, а напротив – училището и само училището ще я приготви за този преврат; но не училището на Златоуста и Лойола, на Вилхелма и Наполеона, а онова на Фурие и Прудона, на Кювие и Нютона – и училището житейско!
И още: “Само разумният и братски съюз между народите е в състояние да унищожи теглилата, сиромашията и паразитите на човеческият род и само тоя съюз е в състояние да въдвори истина, свобода, братство, равенство и щастие на земното кълбо!”
Сто и шестдесет години след рождението си Ботев е жив, Ботев е сред нас. Защото именно за него е най-вярно, че “Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира...”. И защото безсмъртните му послания и днес ни зоват с мисъл и действие да се борим за тържеството на вечните ценности на свободата и справедливостта, на независимостта и солидарността!
