Председателят на Народното събрание Георги Пирински произнесе слово по случай 99-та годишнина от обявяването на Независимостта на България
Велико Търново, 22 септември 2007 г.
Председателят на Народното събрание Георги Пирински участва на 22 септември 2007 г. в тържествата във Велико Търново по случай 99-та годишнина от обявяването на Независимостта на България.
На площад “Царевец” се проведе тържествена заря-проверка. Председателят на парламента прие почетния строй на представителни роти от Националния военен университет "Васил Левски". На честването по повод годишнината от паметното историческо събитие присъстваха народни представители, стотици граждани и гости на старата българска столица.
В словото си пред гостите и участниците в церемонията председателят на парламента заяви:
Уважаеми господин Кмете,
Ваше Високопреосвещенство,
Уважаеми народни представители,
Уважаеми адмирали, генерали, офицери, курсанти,
Уважаеми гражданки и граждани на Велико Търново,
Уважаеми гости,
На днешната дата навлизаме в юбилейната стотна годишнина от обявяването на Независимостта на възобновената българска държава. Тук, на тези паметни места – в Иван–Асеновия храм св. 40 мъченици и на Царевец – последователно княз Фердинданд и министър-председателят, демократът Александър Малинов огласяват историческия Манифест към българския народ, с който съединената на 6 септември 1885 г. България се провъзгласява за Независимо Българско Царство.
Както справедливо свидетелства и текстът на тази забележителна прокламация, с този акт и формално се разкъсват онези “узи”, или рамки, които спъват и пречат на пълноценното и безпрепятствено развитие на вече фактически независимата българска държава. Защото през предходните три десетилетия от Освобождението и особено след Съединението България бе израснала и укрепнала, по израза на Манифеста, като “държава, достойна да бъде равноправен член в семейството на цивилизованите народи”.
Чествайки акта от 22 септември 1908 г., през последните години, ние обикновено изтъкваме и отдаваме заслуженото на знаковата му стойност като внушителна и ярка изява на независима политическа воля, на особено умело съобразяване и оползотворяване на конкретните политически условия и интереси, определящи хода на историята в началото на миналия век. Разбира се, разкриваме и принципната му същност като стъпка, с която България се заявява като пълноправна съвременна европейска държава, като реализация на възрожденския идеал на българския народ да живее свободен и обединен в единна и независима държава.
Но сякаш вгледани в този исторически миг, недостатъчно осмисляме както изключително важните практически последици от прогласената тогава воля за суверенно развитие, така и неимоверните трудности по пътя на неговото признаване и международно легитимиране. А може би именно днес отново си заслужава да си припомним и си дадем ясна сметка точно за тези измерения на акта на Независимостта.
На първо място бе отхвърлен васалният статут, в който продължаваше да се намира тридесет години след освобождението си България. Тя вече открито заявяваше правото си да участва в международните дела като суверенна пълноправна държава, т.е. – самостоятелно, без задължителните дотогава консултации с Великите сили и Високата порта да сключва политически и военни споразумения, да води своя търговска политика и сключва търговски спогодби, самостоятелно да избира държавния си глава.
По-нататък – с провъзгласяването на независимостта окончателно беше утвърдено обединението на Северна и Южна България. Отпаднаха всякакви и формални основания за териотариални претенции на Турция спрямо така наречената Южна Румелия, т.е. – спрямо Южна България.
Нещо повече – едностранно бяха анулирани задълженията, според които Княжество България и Източна Румелия трябваше да плащат ежегоден васален данък на султана. Същото се отнася и до задължението им да участват в изплащането на турските държавни дългове към външните кредитори.
И не по-малко важно – решително беше ликвидирана чуждата собственост върху такава могъща стопанска артерия като Източните железници – възловата магистрала, осигуряваща комуникацията по линията, свързваща Западна и Централна Европа с Балканите и Близкия Изток, която днес наричаме коридор номер четири. Ликвидирана беше и всяка друга османска собственост на българска територия.
С една дума – Търновският акт означаваше едностранно отхвърляне на най-съществените клаузи на Берлинския договор относно статута на България, или с други думи – категорично скъсване със статута на един вид държава “под условие”, намираща се в своеобразен изпитателен период, през който едва ли не да се види доколко е тя пълноценна и способна да урежда делата си и да участва в международния живот. Режим, отразяващ подхода на Великите сили към младите балкански държави, извоювали свободата си от разпадащата се Отоманска империя.
Сама по себе си тази същност на акта от 22 септември вече трябва да ни подскаже колко нервна и силна е била реакцията и съпротивата на външните сили срещу него, както и колко усилия и непреклонна воля са били нужни от страна на тогавашните български държавници и на цялото общество, за да се отстои окончателното признаване на българската независимост. При това дързостта на самия акт се преплита и наслагва върху изострилите се до крайност противоречия между водещите тогава държави и проекцията им на Балканите в съперничеството им за надмощие, довело само след броени години до гибелната за десетки милиони хора Първа световна война.
Очевидно не тук е мястото, където да проследим всички перипетии и ходове, продължили повече от половин година след 22 септември, за признаване на независимостта на България. Но нужно е да си припомним, че необходимите договорености стават възможни благодарение на предложението от страна на Русия да опрости задълженията на Турция към нея от войната от 1877–78 г. срещу отказа на последната от териториалните и финансовите си претенции към България – жест, който финализира многогодишните упорити усилия за постигане на Независимостта, предшествали прокламацията от 22 септември, както и последвалите я стъпки за признаването й в месеците до сключването на окончателните споразумения през април следващата година.
Съвременна България, развиваща се в условията на един нов свят на глобализация, търси да реализира националните си интереси и стремежи в контекста на членството си в икономически и военно-политически съюзи с участието на повечето държави от Европа и Северна Америка, като същевременно развива разностранни отношения и с други стратегически партньори. Ето защо уроците от 22 септември са така актуални като пример за трезва преценка на ограничения и възможности, както и за умение и воля да се търсят и следват верните подходи и пътища за прокарване на жизнено важните за страната решения в условията на многостранни взаимозависимости и разминаващи се интереси.
Нека бъдем внимателни четци на уроците на историята; нека бъдем достойни продължители на националната кауза, на непреходното дело на вдъхновените строители на съвременна България!
