Санкт Петербург, 28 ноември 2006 г.
Председателят на Народното събрание Георги Пирински участва на 28 ноември 2006 г., в Санкт Петербург в тържественото откриване на юбилейните чествания по повод 100-годишнината от рождението на акад. Дмитрий С. Лихачов.
Честванията бяха открити с тържествено заседание в Бялата зала на Мраморния дворец в присъствието на официални лица и почетни гости.
На форума в Петербург Георги Пирински произнесе слово, посветено на делото на големия учен и на връзката му с България.
“За нас, българите, 100-годишнината на Дмитрий С. Лихачов е вълнуващ повод още веднъж дълбоко да се поклоним на човека и неговото дело, което и за България има непреходно, наистина историческо и съдбовно значение. Защото без преувеличение може да се каже, че именно той е помогнал и на нас наистина да осмислим своята култура и историческа съдба, както и светът да осъзнае онази особена роля, която тя е играла в културното развитие и на руския, и на другите славянски народи”, изтъкна в словото си председателят на българския парламент.
“Като е изучавал всичко българско, Дмитрий Лихачов е станал за нас Учител с главна буква; създадената от него научна школа, в която участват и много българи, се е превърнала в символ на най-високи научни стандарти и неизчерпаеми творчески импулси. Нашата страна му е връчила своите най-високи държавни и академични отличия, предоставила му е всички възможни официални свидетелства на уважение и благодарност”, заяви Георги Пирински.
В словото си пред участниците във форума той подчерта, че благодарение на богатството на своята личност, на умението си да докосне най-съкровените мисли и чувства на хората, Дмитрий Сергеевич е завоювал искрената и дълбока любов на обикновените българи. “В него те са прозряли един нов апостол на вярата в човека, светлия вестител на бъдещия хуманизъм, въплъщение на собствената му мисъл, че “мъдростта – това е ум, създаден от добротата”, изтъкна Георги Пирински.
В заключение председателят на парламента посочи, че отбелязвайки 100-годишнината от рождението на една от най-нестандартните и обятелни личности на нашето време, ние отново осъзнаваме цялото богатство на съзидателната сила на отдавнашните връзки между българския и руския народ. “Както никога досега се убеждаваме, че вселената Дмитрий Лихачов – това е непоколебима духовна крепост, която обединява мислещите хора в нашите страни в порива им към бъдещето”, изтъкна пред участниците в тържественото събрание Георги Пирински.
Председателят на Народното събрание присъства и на откриването на изложбата “Д. С. Лихачов: Диалог с ХХ век” в Държавния исторически музей на Санкт Петербург.
В проявата в Санкт Петербург участва и председателят на парламентарната група за приятелство България – Русия в НС Петър Кънев.
Пълният текст на словото
Слово на Георги Пирински на тържественото честване на 100-годишнината от рождението на акад. Дмитрий С. Лихачов
Санкт Петербург, 28 ноември 2006 г.
За нас, българите, 100-годишнината на Дмитрий С. Лихачов е вълнуващ повод още веднъж дълбоко да се поклоним на човека и неговото дело, което и за България има непреходно наистина историческо и съдбовно значение. Защото без преувеличение може да се каже, че именно той е помогнал и на нас наистина да осмислим своята култура и историческа съдба, както и светът да осъзнае онази особена роля, която тя е играла в културното развитие и на руския, и на другите славянски народи.
Не по-малко съществено е и това, че настоящото тържествено честване е повод не само да си спомним за един изключително рядък човек и неговите исторически изследвания, а преди всичко за тяхното значение като носители на незаменими прозрения за ролята на културата в бъдещето на Русия. В еднаква степен мога да ви уверя, че и за България делото на акад. Лихачов е изключително актуално както за днешния, така и за утрешния ден на нашата страна.
Това е така, защото ние днес все повече се убеждаваме в дълбокия смисъл на централното му прозрение – това, че културата не е нещо второстепенно, а е именно базата, първичната основа на самия живот. Ето защо ние днес тук трябва да се опитаме да вникнем в корените на този негов определящ възглед, да разкрием смисъла на културното наследство като най-голяма движеща сила както за достоен човешки живот, така и за прогреса на обществото и на държавата.
Преди всичко той е подчертавал, че самосъхранието на народа отвън се определя от наличието на здрава държавност, а отвътре – от националното самосъзнание; че когато отслабва вътрешното самосъхранение, особено значение придобива вътрешното, за което може да се говори като за своего рода “Държава на духа”. На първия международен конгрес по българистика той категорично заяви, че България, както и Сърбия и Русия, са били онези три европейски страни, в които литературата е изиграла ролята на предна линия в националното ни самосъзнание, че в тези страни “литературата е станала държава в държавата – Държава на духа”.
По-нататък той е посочвал, че “.... ако българската държава води началото си от хан Аспарух, то българската “Държава на духа” е била основана от братята Константин- Кирил и Методий”, при това доказвайки, че това не са били някакви други, а именно славяни, отдадени на патриотичното дело за разпространение на християнското просвещение не само сред родните им славяни, но и сред другите народи, сред “чужденците”.
Преди 45 години, верен на своята мисия, на това място в тогавашния Ленинград, Дмитрий Сергеевич е публикувал научно-популярното си изследване на културата на руския народ в периода от Х до ХVІІ век, в което е показал цялата несъстоятелност на представата за изостаналостта на древноруската култура, като с гордост в самото начало е подчертавал, че “нашите древни градове, нашите музеи и хранилищата на ръкописи са пълни с произведения на едно изумително изкуство; ..... паметници на архитектурата и живописта, бижутерски изделия, ръкописи...” При това е подчертавал, че въвеждането през 10 – 12 век на единна писменост “е било огромен културен преврат, привнесъл изключително дълбоки промени в развитието на културата, позволили да се натрупа културен опит и знания, да се развива художественото слово”.
Като отбелязва, че първоначално през 10-ти век в Русия са се появили от България две азбуки – Глаголицата и Кирилицата, при което втората е надделяла и се е закрепила така, че с някои промени се ползва и до днес, той възкликва: “Просто е учудващо, какво количество разнообразни, понякога много изящни произведения на изкуството са се появили в Русия в края на 10-ти и през 11-ти век”. И е обяснявал, че за това е спомогнало обстоятелството, че древният руски език е бил много близък до старобългарския, на който вече е съществувала богата книжовност – преводи на гръцки и оригинални български съчинения, ето защо след приемането на християнството в Русия веднага се е появила богата литература по най-разнообразни въпроси.
Докосването до старата българска култура е помогнало на Дмитрий Сергеевич да подходи към едно от най-актуалните си прозрения – “прогресивният консерватизъм” според неговите думи, като е имал предвид връщането към първоизточниците на културата като решаващ фактор за предоляването на най-страшните изпитания на историческата съдба. Така той е посочвал, че “... в най-тягостните и кризисни епохи на българската история, българската писменост, и по-специално българската литература, се е връщала към първите си столетия – към Златния Век на българската писменост... Тъмницата, в която са превръщали България ту Византия, ту османските турци, никак не е могла да бъде със здрави стени за духовната култура на българския народ”.
Изводът, който той е направил от тази своя теза, е не по-малко съществен – “именно в този смисъл може да се говори за това, че българската държава на духа през годините на господството в България или на Византия, или на османските турци, е била само пленена, но не и унищожена”. При това за него главната черта на българската духовна култура чак до наши дни е било и си остава уникалното съчетание на грижите за запазване на националното единство и същевременно с този широк негов възглед за нея не само като за една тясно национална, но и като за култура на цялото славянство.
Именно в тази определяща черта той е виждал особеното съвременно значение на българската култура; по неговите думи “... много неща са останали в миналото – Древния Рим, Древна Гърция и Византия, обаче България тук е част от най-старата култура във всички европейски страни. Ето защо, пазете я! За да може българската култура да бъде не само част от миналото, но и първата градивна частица от нейното бъдеще”.
Ето от това разбиране Дмитрий Сергеевич е започнал прякото си общуване с България в продължение на повече от три десетилетия до последните дни на своя живот. По време на посещенията той бе обиколил нашата древна земя, която той възприемше като пропита от европейската култура преди всичко на Гърция, на Елада като компонент на българския дух, общувал е с нейната интелигенция и с младежта, с природата; непрекъснато е търсил корените на духовната близост между нашите народи в Плиска и Преслав, в Царевград Търнов.
По време на това общуване като че ли се е оформило още едно гениално прозрение на този необикновен човек – мисълта за т. нар. симетрия на времето, за съотношението между миналото и бъдещото културно наследство. Не се е уморявал да подчертава, че без да се възпитава в мирогледа, основан на културното наследство, човекът и обществото не е в състояние да премине напред в новата епоха, те не могат да се издигнат на по-високо равнище на истинския прогрес – не само духовния, но и материалния.
В разговорите със своите български приятели той е споделял загрижеността, предизвикан от две тенденции – радикалния нихилизъм към своето и агресивния национализъм по отношение на другите. И именно в тази връзка е подчертавал ролята на интелигенцията като духовно сърце на страната, развитието на патриотичното съзнание – като обединяващо звено с другите народи, а естетическото възпитание на младежта – като път за развитие въз основа на хуманитарните и общочовешките ценности.
Като е изучавал всичко българско, Дмитрий Лихачов е станал за нас Учител с главна буква; създадената от него научна школа, в която участват и много българи, се е превърнала в символ на най-високи научни стандарти и неизчерпаеми творчески импулси. Нашата страна му е връчила своите най-високи държавни и академични отличия, предоставила му е всички възможни официални свидетелства на уважение и благодарност.
Но преди всичко, благодарение на богатството на своята личност, умението си да докосне най-съкровените мисли и чувства на хората, Дмитрий Сергеевич е завоювал искрената и дълбока любов на обикновените българи. В него те са прозряли нов апостол на вярата в човека, светъл вестител на бъдещия хуманизъм, въплъщение на собствената му мисъл, според която “мъдростта – това е ум, създаден от добротата”.
Ето защо днес, отбелязвайки 100-годишнинато от рождението на една от най-нестандартните и обятелни личности на нашето време, ние отново осъзнаваме цялото богатство на съзидателната сила на отдавнашните връзки между българския и руския народ. Както никога досега се убеждаваме, че вселената Дмитрий Лихачов – това е непоколебима духовна крепост, която обединява мислещите хора в нашите страни в порива им към бъдещето.
И действително – какво щастие, какво историческо предимство е, че по нашия път напред имаме такъв незаменим духовен водач като Дмитрий Сергеевич Лихачов.
Вечна му памет и вечна слава на безсмъртното му дело!
