Изказване на председателя на Народното събрание Георги Пирински при откриването на срещата - дискусия на тема “Конституционна демокрация и съвременен републиканизъм”
21 септември 2006 г., Народно събрание, зала “Изток”
21 септември 2006 г., Народно събрание, зала “Изток”
Днес Народното събрание единодушно прие декларация по повод Деня на Независимостта на България, която се стреми да открои днешния смисъл на три исконни ценности - Независимостта, Републиката и Конституцията. В навечерието на 22 септември в нея се заявява, че на прага на присъединяването към ЕС парламентарната република и конституционната демокрация придобиват ново значение и съдържание като основни фактори за пълноценното и отговорно членство на страната ни в Европейския съюз.
Затова позволете с няколко думи да споделя разбирането си за смисъла на днешната среща - именно като ангажирана дискусия както около непреходното начало, заложено във всяка от тези ценности, така и по реалните им измерения и присъствие в сегашните реалности. Добър повод за такова осмисляне са и 60-та годишнина от провъзгласяването на България за република, и 15-та годишнина на Конституцията на страната.
В началото може би е добре да възкресим спомените за поне част от фактологията около 22 септември, за водещите личности, дали конкретен тласък на процесите, довели до акта на Независимостта. Един от открояващите се аспекти тук е активната роля и впечатляващото взаимодействие на председателя на правителството Александър Малинов, дори съставил текста на Манифеста за независимостта, с държавния глава Фердинанд, обявил го преди 98 години в историческото Велико Търново. Водещата роля на министър-председателя се откроява и през следващите дни, когато той огласява Манифеста от трибуната на Народното събрание, в тая, по думите му, свещена сграда, на тържественото заседание на 15 октомври.
Преди всичко обаче е нужно да възкресим ясното съзнание за истината, че делото на Независимостта е продължение и венец на саможертвено отстоявания и дълбоко проникнал в народната свяст неугасим стремеж към свободно развитие, към равноправие и справедливост. Затова и актът на нейното прогласяване е звено от последователния низ върхови изяви на този стремеж, датиращи от времето на Възраждането и Априлската епопея и намерили по-нататъшни проявления в различни исторически условия и след 1908 година.
Такава изява е и категоричната воля на народа за установяване и изграждане на България като Република, стремяща се към апостолския идеал за чистота и святост. Допитването до народа от 8 септември и прокламацията на Народното събрание от 15 същия месец за узаконяване на определението на Върховния касационен съд от предходния ден за резултатите от референдума представляват неоспоримата легитимност на Републиката преди всичко като държавно устройство, изстрадано и жадувано от най-широките слоеве на народа.
Но тук си заслужава да споменем не толкова продължаващите и сега спорове и противоречия около конкретните исторически условия и превратности, сложили своя отпечатък върху по-нататъшната съдба на републиканската институция в България, а по-скоро дискусията около нея тогава, по времето на нейното създаване. Широко уважавания правист Венелин Ганев насочва погледите към големите трудности на твърде сложната задача на създаването на действително авторитетна и работеща република.
По неговите думи основното предизвикателство при демократичната република се свежда до обстоятелството, че държавният глава няма ореола на власт и авторитет по силата на обвеяно в исторически предания наследство, а заема висшата държавна длъжност чрез избор като един от нас, обикновените граждани. И сочи, че няма истинска демократична република там, където председателят или председателството нямат потребното съзнание за високото място, което заемат в държавната йерархия, както и достатъчна подготовка и школа, достатъчно душевни и духовни сили, за да могат правилно да схванат и да разберат конкретните задачи, които историческите моменти поставят пред републиката за да ги решат.
И още нещо - не може да има истинска демократична република там, където липсва съзнание и разбиране от всички останали управлявани и управляващи за потребността от установяването на една истински ефикасна държавна йерархия и дисциплина, подкрепена с осъзнато уважение към избраните представители на гражданите в институциите на властта. Липсата на тия предпоставки според Венелин Ганев би изродила републиката в арена на постоянни и лични борби за постове - и затова задавайки си накрая въпроса ще успее ли нашият народ да се справи с трудностите на една истински демократична република, тогава, през 1946 г. възкликва: "нека се надяваме"!
Историята тепърва ще дава окончателната си преценка за това, доколко последвалите десетилетия са отговорили на най-светлите очаквания на народа. При отбелязването на 50-годишнината от обявяването на републиката в парламента преди десет години председателят на 37-то Народно събрание академик Сендов посочи: "За съжаление, наложеният тоталитарен режим не даде възможност да се изявят всички достойнства на последователния републиканизъм и неговата скала от юридически и морални ценности".
Но именно за да изправи недъзите на предходната система, промяната от 1989 г. се увенча с приемането на Конституцията на Република България от Седмото Велико Народно събрание на 12 юли 1991 г. В нея намери израз същия изконен стремеж на обществото ни за свобода, равенство и справедливост, неизменно мотивирал историческото развитие на България, чрез формулата за демократична, правова и социална държава, в която правата и достойнството на личността са върховни и едновременно съчетани с дълга към единството и независимостта на държавата и в подчинението на личните и груповите интереси на общите, на общото благо.
Добре е обаче веднага да си зададем и друг въпрос, принадлежащ на друг именит български правист. В средата на тридесетте години на миналия век Любомир Владикин поставя въпроса така: българските държавници и политици, казва той, заедно с общественото мнение, винаги са избързвали да установяват на книга най-демократичните институции повече от демагогия, отколкото от нужда, и продължава - чудно ли е тогава, че България, със своята крайно демократична /т.е. Търновската/ конституция е преживяла множество нарушения на конституцията и няколко тежки държавни преврата?
Независимо от дистанцията на времето и различните съждения, в думите му се съдържа истината за огромния риск от разминаването между възвишени норми и беззаконие на практика. Затова е необходимо ежедневно и всеотдайно усилие за превръщането на конституционните права и отговорности в жива действителност във всичките предимства от съблюдаването и категоричните санкции при нарушаването им.
Втори ден обществото ни е потресено от нелепата гибел на две млади момичета в центъра на столицата и основателно се изправя пред неумолимия въпрос има ли държава, която да не допуска подобни трагедии? И е добре обществото ни по този повод отново да си даде сметка за необходимия баланс между неприкосновеността на частното и изискванията на съжителството, между свободната инициатива и държавната рамка.
Безспорно в търсенето на работещия баланс Народното събрание на републиката има да играе възлова, решаваща роля. Затова изразявам и благодарността си към всички вас за вашата готовност да се отзовете на поканата през този предпразничен следобед за да допринесете в парламентарната сграда да намерим верния път към съвременния прочит на независимостта, републиката и конституцията.
