В осъдително решение по делото Халил Адем Хасан срещу България Европейският съд по правата на човека прие, че специалният режим, на който се поставят осъдените на доживотен затвор, както и битовите условия в затвора, представляват нарушение на чл. 3 от Конвенцията за защита правата на човека (забрана за нечовешко или унизително отнасяне), а, доколкото жалбоподателят не е имал на разположение ефективно вътрешноправно средства за защита по отношение на оплакванията си за режима и условията на задържане, налице е и нарушение на чл. 13 от Конвенцията във връзка с чл. 3. Съдът намира нарушение на чл. 8 от Конвенцията (право на личен живот) в периода между 2000 г. и 15 април 2009 г., когато затворническите власти във варненския затвор системно са наблюдавали кореспонденцията му с неговия адвокат. Същевременно Съдът отхвърля като явно необосновано оплакването по чл. 14 от Конвенцията (забрана на дискриминация) във връзка с чл. 3 - поради расистките обиди, на които е бил подложен г-н Хасан в затвора. Жалбоподателят не е предявил иск по реда на Закона за защита от дискриминация, не се възползвал и от правото на искане по чл. 250 от Административнопроцесуалния кодекс (за прекратяване на действия, извършвани от административен орган или длъжностно лице, които не се основават на административен акт или на закона), което съдът приема като ефективно вътрешноправно средство.
Жалбоподателят Халил Адем Хасан е осъждан 11 пъти по различни наказателни производства. По-специално през октомври 2000 г. той е осъден за грабеж и убийство, като му е кумулирано наказание доживотен затвор без замяна. Оттогава той излежава присъдата си в Ловешкия и Варненския затвор. Съгласно ЗИНЗС осъдените на доживотен затвор автоматично се поставят под „специален режим“, който включва изолация в постоянно заключени килии.
Г-н Хасан е подал два иска за обезщетение пред съдилищата относно лошите битови условия и специалния режим. Исковете са били отхвърлени с окончателни решения на Върховния касационен съд от май 2008 г. и февруари 2009 г.
През последните години, с изключение на някои подобрения (по-специално, тоалетни и мивки, построени в Ловешкия затвор през есента на 2008 г.), не е имало съществени промени в битовите условия на жалбоподателя. Г-н Хасан също подава сигнал до органите на прокуратурата, че като мюсюлманин от турски произход, той е бил редовно подлаган на расистки обиди от затворническите власти във Варна и по-специално от един от служителите в затвора. През февруари 2005 органите на прокуратурата отказват да образуват наказателно производство.
Позовавайки се на чл. 3 от Конвенцията, г-н Хасан твърди, че условията на задържането му в Ловеч и Варна са били нечовешки и унизителни, особено с оглед на специалния режим и изолацията, в която е държан. Също така се позовава на чл. 13 във връзка с чл. 3 от Конвенцията - за липса на ефективно средство за защита съгласно националното законодателство срещу тези нарушения. Той твърди също така, че затворническите власти системно са наблюдавали кореспонденцията с адвоката му докато е бил във варненския затвор в нарушение на правото му на личен живот по чл. 8 от Конвенцията. Жалбоподателят повдига и оплакване по чл. 14 от Конвенцията (забрана на дискриминация) във връзка с чл. 3 поради расистките обиди, на които е бил подложен.
Разглеждайки оплакванията по чл. 3 и чл. 13 във вр. с чл. 3 от Конвенцията, Съдът се позовава на решението си по делото „Харакчиев и Толумов срещу България“ (жалби № 15018/11 и № 61199/12). Съдът постановява, че режимът на задържане на жалбоподателя и в двата затвора, заедно с битовите условия във варненския затвор и липсата на неограничен достъп до тоалетна в Ловешкия затвор преди 20 декември 2006 г., представляват нечовешко и унизително отношение в нарушение на чл. 3 от Конвенцията.
На следващо място, Съдът е приел, че е налице нарушение на чл. 13 във връзка с чл. 3 от Конвенцията, тъй като жалбоподателят не е имал на разположение ефективно вътрешноправно средства за защита по отношение на оплакванията си за режима и условията на задържане, при които е изтърпявал наказанието си.
По отношение на оплакването по чл. 14 във връзка с чл. 3 от Конвенцията Съдът отбелязва, че г-н Хасан не е предявил иск по реда на Закона за защита от дискриминация. Жалбоподателят не се е възползвал и от правото на искане по чл. 250 от Административнопроцесуалния кодекс. С оглед изложеното Съдът отхвърля оплакването на жалбоподателя по чл. 14 във вр. с чл. 3 от Конвенцията поради неизчерпване на вътрешноправните средства за защита.
Позовавайки се на изводите си в решението си по делото „Петров срещу България“ (жалба № 15197/02), Съдът намира нарушение на чл. 8 от Конвенцията в периода между 2000 г. и 15 април 2009 г.
Останалите оплаквания, повдигнати от жалбоподателя, Съдът обявява за явно необосновани.
На жалбоподателя е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 4000 евро, както и 1102 евро за разходи и разноски.
Осъдително решение за лошите условия и специалния режим в затвора
Водещи новини
