Статистическите данни, предоставени от Секретариата на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) за дейността на съда през 2014 г., потвърждават тенденцията за намаляване на броя на висящите жалби срещу България. След като години наред страната ни заемаше между седмо и девето място в тази класация, през 2014 г. тя вече трайно е извън 10-те членки на Съвета на Европа с най-много жалби пред ЕСПЧ. По критерия брой висящи жалби, разпределени на съдебен състав, през 2014 г. България се нарежда на 16-то място с 969 броя жалби. Към момента този брой дори е сведен под 900 жалби.
Това е един от изводите в обобщения годишен доклад на министъра на правосъдието по изпълнението на решенията на ЕСПЧ по дела срещу Република България, който днес бе приет от Министерския съвет и ще бъде представен в Народното събрание. Документът е вторият обобщен доклад, който Министерството на правосъдието изготвя, след като през 2012 г. парламентът прие решение, с което задължи МС да предоставя такъв анализ всяка година.
В първата част на доклада е представена актуалната статистическа информация за 2014 г. на Секретариата на ЕСПЧ. Според нея държавите с най-голям брой осъдителни решения, установяващи поне едно нарушение на Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи, са Русия (122), Турция (94), Румъния (74), Гърция (50) и Унгария (49). България се нарежда на 12-о място с 18 постановени решения за 2014 г. Към 31 декември 2014 г. по-голямата част от висящите дела са били срещу Украйна (19,5%), Италия (14,4%), Русия (14,3%) и Турция (13,6%). По този критерий България е на 16-о място.
Докладът отбелязва позитивните промени в българското законодателство и практиката по прилагане на закона в резултат на осъдителните решения на ЕСПЧ. Такива са реформите в областта на наказателното производство относно вземането и контрола върху мерките за неотклонение, ограничаващи правото на свобода; въвеждането на редица допълнителни процесуални гаранции в наказателното производство; заплащането на разноски за преводач в наказателното производство; преодоляване на пречките пред близки на жертвите на престъпления да участват пълноценно в досъдебното производство; въвеждането на гаранции при вземане на принудителни административни мерки на основание защита на националната сигурност и др.
Като цяло, най-многобройни са жалбите срещу България в ЕСПЧ, които се отнасят до прекомерна дължина на производството. За компенсиране на този порок с промени в Закона за съдебната власт (нова Глава трета „а“) беше въведен административно-съдебен механизъм за обезщетяване на засегнатите лица от т. нар. „бавно правосъдие”. От началото на действието на този механизъм в края на 2012 г. Инспекторатът към ВСС е изпратил на министъра на правосъдието 1184 заявления на граждани срещу актове, действия или бездействия на органите на съдебната власт, с които се нарушава правото им на разглеждане и решаване на делото в разумен срок. От тях 653 са били допуснати за разглеждане, като по тях са сключени 302 споразумения – 204 са за прекомерна продължителност на граждански, административни и търговски дела, а 98 – на наказателни производства. През 2014 г. са изплатени обезщетения в общ размер на 620 374 лв. по 200 споразумения.
Най-сериозните проблеми, констатирани в осъдителните решения на ЕСПЧ, по които все още не са взети всички мерки за преодоляването им, са пренаселеността и лошите условия в местата за лишаване от свобода и средствата за защита срещу тях; нарушенията на правото на живот и забраната за изтезания и нечовешко и унизително отношение, недостатъци при провеждането на разследвания при случаи на смърт и нехуманно отношение; нарушение на правото на сдружаване поради откази на националните съдилища да регистрират „ОМО Илинден” и др.
Съгласно чл. 46 от Конвенцията държавите-членки имат международноправен ангажимент да изпълняват окончателните решения на ЕСПЧ, установяващи нарушения, както и тези, потвърждаващи постигнатите между страните приятелски споразумения. Приемането на необходимите мерки за изпълнението се контролира от Комитета на министрите към Съвета на Европа. Държавите-членки имат договорно задължение да отстранят установените нарушения на Конвенцията, но разполагат с известна свобода на преценка по отношение на средствата за това. Делата, поставящи най-сериозни проблеми, са групирани и се гледат от Комитета на министрите в „процедура за засилено наблюдение”.
