През последните години са провеждани редица изследвания, които търсят връзка между възрастта на гласоподавалите и начина, по който гласуват. Една от постоянните зависимости, които изследователите намират, е, че по-възрастните групи от обществото имат и по-голяма избирателна активност. Има различни обяснения за тази зависимост. Според изследване на Франклин[1] зависимостта се дължи на електоралната кохорта и опита, който тя е добила в ранна възраст. Примери за това дават изследванията на Милър и Шанкс[2] за поведението на поколението, живяло по време на Новия курс на Рузвелт в САЩ, и изследване на Ръсел[3] за т.нар. деца на Тачър. Тези поколения се различават в поведението си и ценностите си от предходни и следващи поколения в двете страни, но си приличат помежду си – високо оценяват спестовността и консервативните политики. Другият фактор, който според Франклин оказва голямо влияние, е навикът за гласуване, който се засилва с напредване на възрастта.
Заключението, че фактори, различни от политическите, оказват влияние върху избирателната активност на хората в различна възраст и начина, по който гласуват, се потвърждават от Гьорес[4]. Резултатите от изследването му показват, че с напредване на възрастта гласоподавателите приспособяват поведението си към това на масата. Друг важен фактор за повишаване на избирателната активност е житейският опит на гласоподавателите, който е ефективен заместител на високата степен на образование. Засилването на навика за гласуване с възрастта е подкрепен и от експеримент, който Гербер[5] провежда през 2003 г. Той показва, че вероятността гласоподавател да е активен в настоящия вот се увеличава, ако е бил активен и на предходния.
МакНаун[6] намира и друга зависимост между възрастта на електората и резултата от гласуването – пристрастност към социално ориентирани политики. Според негово изследване на щатско ниво в САЩ, в щати с висок дял на застаряващо население избирателите са склонни да предпочитат кандидатите на Демократическата партия. Едно от обясненията, които авторът предлага, е зависимостта на тази група избиратели от държавните програми за социално подпомагане и здравеопазване.
Въпреки че тези изследвания са провеждани в различни страни през различни периоди от време, не пречи да сравним тези заключения със ситуацията в България. В края на 2012 г. в страната има 2,2 млн. пенсионери на по-малко от 4 млн. граждани с право на глас, които не получават пенсия. Ако опитът в САЩ е сходен на този в България, може да се предположи кои обещания ще бъдат по-близки до по-възрастните хора. Ясно е, че такива са най-вече обещанията за повишаване на пенсията. Пенсионерите са изправени пред единствената възможност да се надяват някой политик да обещае по-високи пенсии и след това да изпълни ангажимента си. Същото се отнася и за здравните услуги – по-възрастните хора естествено се нуждаят от повече и по-скъпо струващи услуги и е нормално да предпочитат държавата да плаща за по-голяма част от тях.
[1] Franklin, M. N. (2004), “Voter Turnout and the Dynamics of Electoral Competition in Established Democracies” (Cambridge: Cambridge University Press)
[2] Miller, W. E. and Shanks, J. M. (1996), “The New American Voter” (Cambridge, MA/London: Harvard University Press)
[3] Russell, A. T., Johnston, R. J. and Pattie, C. J. (1992), “Thatcher’s children: Exploring the links between age and political attitudes”, Political Studies, vol. 40, p. 742–756
[4] Goerres, Achim (2006), “Why are Older People More Likely to Vote? The Impact of Ageing on Electoral Turnout in Europe”, The British Journal of Politics & International Relations, vol. 9, p. 90-121
[5] Gerber, A. S., Green, D. P. and Shachar, R. (2003), “Voting may be habit-forming: Evidence from a randomized field experiment”, American Journal of Political Science, vol. 47:3, p. 540–550
[6] Robert McNown (2008), “Economic and Demographic Determinants of the Electoral Vote for President”, Department of Economics, International Affairs Program, and Institute of Behavioral Science, University of Colorado, Boulder
