Тази седмица отново се разрази дебат за субсидирането на тютюнопроизводителите и тютюнопроизводството в България. Въпросите се завъртяха около това на кого колко пари ще се дават и от министерството решиха, че средствата ще се отпускат на всекиму – според усилията т.е. най-много получават тези, чието производство е най-трудоемко, въпреки че произвеждат на практика същия продукт. По-непазарен метод за преразпределение на парите на данъкоплатците, освен в земеделието, няма. Може би защото е умело маскиран като част от социалната функция на държавата, може би защото тютюнопроизводството се спряга като приоритетен отрасъл, може би защото насаденият от комунизма принцип, че държавата може ефективно да преразпределя, още не е отшумял.
При всички положения този отрасъл отдавна е доказал, че не е ефективен и в него «няма хляб». С подпомагането, обаче, управниците хем задържат хората в него, хем още повече ги откъсват от реалната пазарна ситуация на производството и продажбата. Именно това е и причината вниманието на производителите да бъде обърнато към правителството, а не към клиентите и начините за повишаване ефективността[1]. От друга страна изкуственото насочване на ресурси към производства с ниска добавена стойност на принципа «на всекиму – според потребностите», особено в момент на криза, още повече задълбочава съмненията за необосноваността на подобен протекционизъм от най-висока степен. Като се вземе предвид и стремежът на управляващите да ограничат тютюнопушенето, намесата на държавата изглежда доста безсмислена – насърчава се тютюнопроизводството, но се ограничава потреблението. Дънъкоплатците пък трябва да плащат веднъж за субсидиране на тютютнопроизводителите и втори път като акциз върху цигарите. Очевидно е, че така не се стимулира развитието на сектора, а точно обратното – създава се култура на зависимост и изкривяване на логиката и рационалните решения.
Българските управляващи ще могат да направят това за последен път, защото след присъединяването си към ЕС България получи възможността да изплаща премии за тютюна за три години. Ясно е, че спирането на субсиите ще е тежко и много хора ще трябва да отпаднат от производството и да търсят препитанието си по-пазарен път, вече спазвайки пазарното правило «на всекиму – според продукта». Това обаче е правилното решение и за производителите, и за потребителите, и за данъкоплатците.
[1] Вж. изследването на ИПИ „Субсидии и данъчни облекчения ощетяват родното земеделие”.
