Последните месеци не са от най-леките за правителството – бюджетен дефицит и отрицателен растеж за 2009 г., вероятно и за 2010 г., основателни и не толкова основателни протести от различни съсловни групи, както и топяща се подкрепа сред населението според последните социологически проучвания. Разбира се, всяко правителство чрез провежданата политика, само определя отношението към себе си, както и какво най-вероятно ще се случи, когато дойдат избори. В този смисъл, управляващите днес допускат грешка, която вече многократно е правена от предходни правителства (които не са били преизбирани). За разлика от началото на мандата, когато кабинетът имаше ясна и категорична реформаторска визия за много сфери на икономиката, днес, под натиск на организирани съсловни групи, необходимите промени или са застинали, или въобще не са били започвани, а в някои отношения има дори и заден ход. Основните примери са: неефективни бюджетни разходи, замразяване на плановете за здравна реформа, озадачаващо колебание за “Белене”, отпускане на допълнителни субсидии, идеи за “умерен” бюджетен дефицит през 2010 г., повишаване на здравните вноски и дори идеи за повишаване на подоходния данък. Най-големият проблем дори и за неспециалистите вече е ясен – достатъчно приходи в бюджета няма, а за момента правителството не може или не иска да съкрати разходите.
Правилото е, че колкото по-рано се извършват необходимите реформи, толкова по-добре. Въпреки това никога не е твърде късно те да се започнат или да се ре-стартират. А дотогава правителството разполага с още един инструмент, с който едновременно да си помогне с приходната част на бюджета и да създаде повече възможности в икономиката. Този инструмент се казва приватизация.
Общоприетата представа е, че ресурсът за приватизация е изчерпан, но това не е така. Към края на 2009 г. са приватизирани малко над 65% от всички държавни активи, съответно над 1/3 не са приватизирани[1]. Наистина, според една от използваните дефиниции, а именно “подлежащи на приватизация активи”, процентът на раздържавяване е над 99, но това определение ограничава процеса до активи, които е било решено да се приватизират при приемането на Закона за приватизация и следприватизационен контрол (ЗПСК) през 2002 г.
Реално запасът от активи, които могат и трябва да се приватизират, е все още много голям. През 2009 г. Агенцията за приватизация (АП) разполага с 34 компании с над 50% държавно участие в капитала и миноритарни пакети в други 173 дружества. Освен това, в двата “забранителни” списъка към ЗПСК са включени над 170 дружества, за които към момента се счита, че не трябва да се приватизират, защото имат отношение към националната сигурност или за тях е преценено, че са “стратегически”. Само в АП и забранителните списъци има почти 400 компании, в които държавата има дял – в някои незначителен, но в други за десетки и стотици милиони левове.
С други думи ресурс за приватизация има, остава да има и воля, която бързо да надделее над традиционните стремежи към контрол и целеви назначения в тези предприятия. Битува схващането, че моментът не е подходящ, защото е криза и очакваните приходи биха били по-малко. Това вероятно наистина е така, но също така е вярно, че днес стойността на един лев от приватизация е по-ценен, отколкото, когато има растеж, голям внос и много инвестиции. Приватизацията не трябва да се разглежда като цел сама по себе си, а като средство за създаване на растящи и ефективни компании. В този смисъл, цената не би следвало да е от първостепенно значение. Преминаването на тези компании в частни ръце ще спести на държавата милиони от преки и непреки субсидии и ще създаде печеливши пазарни субекти, които са двигателят на всяка икономика.
[1] http://priv.government.bg/apnew/Root/uploads/files/47.pps
