Предположете, че току-що сте спечелили $100 милиона от лотарията, които идват с едно условие. Трябва да похарчите (не да спестявате или инвестирате) всичките $100 милиона само за шест месеца. Сега предположете, че сте спечелили същите $100 милиона, но имате две години да ги похарчите. Мислите ли, че решенията Ви за харчене биха били по-мъдри, ако имахте две години да го направите, вместо шест месеца?
Едва една трета от парите в „пакета за стимулиране", гласуван миналата година, са похарчени, въпреки всичките изказвания, че има проекти, които само чакат да започнат - и това е добра новина. Причината е проста, както във Вашия личен случай: ако сте принудени да похарчите пари бързо, по-малко вероятно е да ги похарчите добре. Администрацията на Обама оказа огромен натиск на държавните бюрократи да похарчат парите от пакета бързо, но харченето - и по-специално отговорното харчене - е трудно. Много хора от медиите и политическата класа бяха критични към администрацията за това, че не харчат парите по-бързо. Трябва да се радваме, че е било бавно (в един идеален вариант, дори би било хубаво да е още по-бавно), или още по-добре, въобще да не бяха ги харчили.
В реалния свят, за разлика от фантастичния във Вашингтон, по-голямата част от харченето за стимулиране унищожава работни места, вместо да ги създава. Помнете, че всеки похарчен долар от пакета трябва да бъде взет от данъци сега или в бъдеще, като се вземе предвид и инфлационният данък. Има огромен непроизводствен разход в събирането на данъци, включително и антистимулиращия ефект върху тези, които ги плащат; и има огромен непроизводствен разход, за да се плати на тези, които измислят и надзирават държавните програми за харчене.
Пари от пакета за стимулиране са били използвани, за да се плати на някакъв изследовател да изучи как метамфетаминът влияе на сексуалния живот на плъховете. Може да се смеете, но помнете, че не е държавата, ами данъкоплатци с различни имена, които в крайна сметка плащат за всичко. Данъчните плащания отиват в общ кюп, но когато правителството харчи от общия кюп, това, което прави харченето възможно, са данъците на конкретни хора.
Предположете, че разходите по събирането на данъци и разходите за държавната администрация за обслужването на изследването за секса при плъховете са общо $11 000 (има много изследвания, които показват, че административните разходи за събиране на данъци и разплащане са много по-високи за всеки долар в приходи). Разходите по изследването и администрацията му общо се изчисляват на $39 900. Имаме ли причина да вярваме, че американското семейство, което плаща данъци, и което сега има $28 900 по-малко да харчи за нуждите си и дори за лукс, ще похарчи тези пари по-неразумно от изследователя на секса при плъховете? Е, не, но знаем, че семейството е загубило част от свободата си как да харчи трудно изкараните си пари за сметка на някой държавен бюрократ.
Някъде там има малък бизнес, който е платил около $250 000 данъци на държавата миналата година. Понеже е трябвало да плати данъците, не е могъл да наеме достатъчно работници - вероятно работници за научно-изследователска и развойна дейност за нов медицински уред, който би спасявал животи. Вместо това, парите са отишли за стимулиращо харчене - точно $219 000 „да се изучава сексуалния живот на първокурсници в университета, за да се разбере дали студентките е по-вероятно да правят секс след като употребят алкохол". Странно, имах впечатлението, че много момчета провеждат абсолютно същия експеримент поколения наред - и то не на гърба на данъкоплатеца.
Въпреки глупавата (и тотално неподкрепена) риторика на президента за спасените работни места, фактът е, че американската икономика продължава да губи работни места от частния сектор след влизането в сила на пакета за стимулиране. Ами ако същите $780 милиарда бяха използвани за намаление на данъците върху частния сектор и хората - по-малко или повече работни места мислите, че щяха да бъдат създадени? (Отговорът е толкова ясен, че дори повечето - но не всички - икономисти могат да отговорят правилно.)
Миналата седмица президентът обяви, че създава „двупартийна" комисия да изследва как да постави федералния дефицит под контрол. Има един много умен и ясно-мислещ млад конгресмен от Уисконсин на име Пол Райън, който вече е направил това по най-изобретателния, реалистичен и разумен начин. Г-н Райън нарича предложението си „Картата" и цялото предложение от сто страници може да бъде намерено на уебсайта на офиса му:
(http://www.roadmap.republicans.budget.house.gov/).
Еднопартийната Бюджетна комисия към Конгреса току-що завърши анализ на предложението на г-н Райън (вижте http://www.cbo.gov/). Част от заключението на комисията е следното: „Според предложението федералните разходи изключващи лихвените плащания по държавния дълг (т. нар. първични разходи) биха намалели от 26% от БВП за 2009 г., до 19% през 2020 г., 16% през 2060 г. и 14% през 2080 г. Приходите според Картата първоначално биха отговаряли на приходи под алтернативния фискален сценарий (т.е. действащия закон) и след това ще останат на ниво от 19% от БВП след 2030 г.... По-ниските бюджетни дефицити според Вашето предложение биха довели до много по-малко федерален дълг, отколкото според алтернативния фискален сценарий, и следователно до много по-благоприятна икономическа перспектива."
„Картата" на Райън включва горчиви лекове, но би оставила буквално всеки американец в по-добра финансова позиция в дългосрочен план. Президентът нарече г-н Райън „искрен човек" и предложението му „сериозно", но след това администрацията и съюзниците й започнаха да го атакуват, без да предлагат алтернатива. Г-н Райън има добро разбиране за икономика и политика и малък, но талантлив персонал. Щом той може да измисли разумен и политически възможен фискален план, който не включва данъчни увеличения, защо администрацията да не може да го направи с милионите си служители?
* Статията е публикувана за първи път във вестник "Washington Times" в вторник, 23 февруари 2010 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Велин Пеев.
** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Консултативния съвет на ИПИ.
