В средата на януари с промени в Закона за социалното подпомагане бе гласувано узаконяването на професията "безработен". Промяната мина тихомълком през изпълнителната власт и парламента, без обсъждане и видим интерес, както от бизнеса, така и от представителите на данъкоплатците и икономическите наблюдатели.
Доживотно социално подпомагане
Резултатът е възможност за доживотно социално подпомагане поради отмяна на ограничението от дванадесет месеца за получаване на социални помощи от безработни лица в трудоспособна възраст от 1 януари 2011 г.
Решението бе взето, след като Европейският комитет за социални права изрази мнение, че определянето на период за получаване на помощи може да лиши някои хора от основния им източник на препитание. Що за източник на препитание е всеки, който иска да живее на гърба на другите, да може да го прави колкото време сметне за нужно. Нека напомним: става дума за хора в трудоспособна възраст и без намалена трудоспособност. И друго: въпросният комитет не е орган на ЕС и няма право на общността, което срокът на помощите да нарушава.
За да ограничи стимулите за практикуване професията "безработен", Министерството на труда ще включва безработните в курсове за ограмотяване и квалификация. Но:
1. образованието е персонална инвестиция, а отговорността за качеството на живот принадлежи на отделната личност, а не на държавата или на министерството;
2. държавните социални програми за квалификация и преквалификация са доказано неефективни и не свързват търсенето и предлагането на пазара на труда, "квалифицираните" не са по-желани за бизнеса, ако данъкоплатците не финансират допълнителни привилегии;
3. дори ако допуснем, че посоченият комитет е в някакъв смисъл прав, обстоятелството, че някой е лишен временно от източник на доход, не предполага, че такъв доход трябва да бъде осигурен завинаги от някой друг.
Системни грешки
Изобщо логиката на цялата система на социално подпомагане и грижа за безработните лица е грешна. Как и защо едно лице има възможност да не си намери работа цял живот и да живее за сметка на данъците на всички, които могат? Защо то ще получава помощи по-дълго и от хората, които получават обезщетения за безработица, за които през целия си трудов стаж са отделяли средства? Защо този, който е по-некадърен или по-неадаптивен, може да получава наготово това, за което другите се борят?
Може ли на този, който не работи, да му се гарантира да яде за чужда сметка, докато смята за нужно?
В основата на такъв подход е заблудата, че "подходяща" социална политика може да елиминира безработицата и да осигури благоденствие на всички хора. Факт е, че това никъде не се случвало и никога няма да си случи, ако управляващите и гражданите не осъзнаят, че помощите не са "безплатни" и че това, което се дава, преди това е иззето.
Нормалната логика е, че с намаляването на харчовете на държавата за програми, помощи, субсидирана заетост и оставянето на повече средства в хората частният сектор ще създаде квалификацията, от която има нужда по възможно най-ефективния начин. Този подход ще изкорени или поне ограничи практиката за преразпределение на средства от едни и даването им на други - средства, които рано или късно започват да се приемат като "безплатен ресурс", принадлежащ на облагодетелстваните.
Собствеността върху помощите и правата
Справедливата система се корени в личната отговорност за поведението и доходите при възможна безработица. В момента работниците плащат задължителен процент от заплата си във фонд "Безработица" и когато останат без работа, получават месечни обезщетения (максималният период е една година), изчислени по сложна схема в зависимост от заплатата през последните девет месеца, трудовия стаж и максималния и минималния размер на това обезщетение, който се определя централно всяка година.
Значително по-лесно и по-ясно както за администриране, така и за оправдаване е, ако всеки може да разполага с точно толкова средства, колкото е отделил през времето, когато работи, т.е. сам е собственик на средствата, които е спестил. Така всеки ще получава своите собствени пари и ще може да ги харчи както намери за добре. Например, когато един човек работи десет години за 500 лв. и отделя 1% от заплата си (в момента точно толкова е задължението на всеки работещ към фонд "Безработица") и остане безработен, той ще е събрал 600 лв. и ще може да разполага с тях, докато си намери работа.
Разбира се, чрез спестяване всеки трябва да може да определи колко точно да е този процент и дори да го променя в зависимост от личните си очаквания да остане безработен, както и времето за намиране на нова работа. Тази схема може да се приложи дори ако безработният е подпомаган от данъкоплатците (държавата), но само ако помощите са обвързани с работа.
Колкото и щедро да са разписани правата в конституцията и законите, те са индивидуално притежание. По принцип е възможно при сегашната система на гражданско право всеки да се откаже от което и да е гарантирано право - в това число и от правото на гарантиран доход, доход при временно състояние на безработица и минимална работна заплата.
Спомената обвързаност на помощите с работата е важен принцип. И тъй като ресурсът не е безплатен, той може да бъде формулиран така: "първо приеми работа, а след това имаш право на помощи". "Шулевчетата", които лениво метяха улиците, бяха стъпка в тази посока. Тя се оказа неуспешна, защото схемата бе част от субсидирането на общините като работодатели. За целта помощите трябва да имат срок.
Тези решения няма да ощетят никого. Ако човек разполага с живота, тялото си, знанията и уменията си, негова е и отговорността да се грижи за себе си. Това, че тази отговорност по някакви причини не може да се осъществи за определен период от време, не може и не трябва автоматично да задължава всички насила да осигуряват нечий доход.
Необходимо е да се насърчават личната инициативност за търсене на работа и отговорността за успехите и неуспехите, като в същото време се премахнат стимулите за укриване на доходи, работа в сивия сектор, манипулирането на системата и стремежът да стоиш беден, за да попаднеш в някоя програма за помощи.
* Статията е публикувана за първи път във в. Дневник на 7 февруари 2010 г. Текстът е достъпен и тук.
** Красен Станчев е управител на КС 2 ЕООД и председател на управителния съвет на Института за пазарна икономика (ИПИ), Зорница Славова е икономист в ИПИ
