Смятате ли, че хора, които отказват (или по някаква причина не могат) да си купят здравна застраховка, трябва да бъдат заплашени от $250 000 глоба или 5-годишна присъда?
Е, малко мнозинство в Камарата на представителите в САЩ изглежда смятат, че такива драконови (и вероятно неконституционни) мерки не са проблемни, защото това е една от клаузите на закона за реформа в здравеопазването, който наскоро те гласуваха. Един човек или група, които са неспособни да предвидят последствията от действията си, и които често прибягват до принуда към другите, са или невежи, или деспотични.
Мислещите и състрадателните хора разбират, че може да има много на брой добри причини хората да не купуват или не искат да си купят здравна застраховка. Законът за здравеопазването е първият пример, който показва, че мнозинството в Конгреса в момента няма представа от икономически процеси или как Конституцията е проектирана да защитава личната свобода.
Няма клауза, която да дава право на правителството да изисква хората да си купуват здравни застраховки, да не говорим да ги глобява или да ги праща в затвора в случай, че не го направят.
Сенатор Джак Рийд, демократ от Роуд Айлънд, опита да защити конституционалността на здравния закон като каза, че той е „чернова". Това напомня дебат отпреди 30 години между ген. Уилям Уестморленд и Милтън Фрийдман за това дали армията на САЩ трябва да е изцяло доброволческа.
Уестморленд казва, че „не иска да командва армия от наемници", на което Фрийдман отговаря „В такъв случай, сър, предпочитате да командвате армия от роби." (редно е да се каже, че Уестморленд променя мнението си много години преди смъртта си, след като вижда успеха на изцяло доброволческа армия.)
Членове на Конгреса като г-н Рийд изглежда недиректно вярват, че американския народ е „роб на правителството", а не обратното както Бащите-основатели са имали предвид. Разумни - и конституционни - предложения за реформа в здравеопазването могат да бъдат намерени на интернет страниците на Института Катон и Националния център за анализ на политиките.
Вторият пример разкрива хората в администрацията на Обама, Конгреса и определени щатски правителства, които казват, че вярват в това правителството да събира повече данъчни приходи като увеличава данъците върху богатите, за да финансира здравната реформа и „търговията с вредни емисии", както и други вредни и принудителни държавни дейности.
Явно не са забелязали, че има силни емпирични и теоретични доказателства, че максималното ниво на федерални данъци върху доходите, както и високите щатски нива, вече са над нивата, които максимизират приходите и благосъстоянието на страната.
Ако данъчните намаления на Буш бъдат отменени, и ако предложенията за финансиране на здравния и енергийния законопроекти бъдат приети, е сигурно, че общите дългосрочни приходи ще бъдат по-ниски, не по-високи, и че икономическият растеж и заетостта ще бъдат по-ниски.
Е да, но тази концепция е твърде сложна за невежите, които работят във Вашингтон. (Те явно са пропуснали широко разпространявания факт, че много от по-високо облаганите хора в Ню Йорк, Калифорния и др. се местят в щати с ниски данъци, много от които нямат щатски данък върху доходите.) Проверете интернет страницата на Института за изследване на икономическите ефекти от облагането за първокласни анализи и доклади върху данъчни и приходни въпроси.
Трети пример: членовете на Конгреса току-що представиха проектозакона за данъчно съгласуване на чуждите сметки, който ще принуди чужди финансови институции, тръстове, корпорации и данъчни консултанти да предоставят обширна информация за американските собственици, гаранти и клиенти на сметки.
Клаузите за докладване ще са толкова скъпи и обременяващи (и в много случаи ще нарушават местните закони и правата на личната информация), а глобите ще са толкова драконови, че много малко чужди организации ще продължат да работят или инвестират в САЩ.
В момент, в който САЩ е с рекордни дефицити и има нужда от огромно количество чужд капитал, за да финансира тези дефицит, трябва да си невежа, за да прогониш трилиони долари, опитвайки се да спечелиш още няколко милиарда от данъчни приходи. Ако Вътрешната служба по приходите (данъчната служба на САЩ, бел. превод.) иска да преследва американците, за които смята, че укриват данъци, то тя трябва да действа директно. Службата няма работа да гони чужди частни компании и правителства, за да ги направи свои сътрудници по принуда. Центърът за свобода и просперитет има широка информация по този въпрос.
Четвърти пример: хората в администрацията и Конгреса, които винят „дерегулацията" за финансовата криза и по-конкретно части от закона Глас-Стийгъл (частично премахнат преди десетилетие), и които сега правят нови регулаторни предложения с обратен ефект. Питър Уолисън, бивш главен съветник към Хазната на САЩ и в момента старши сътрудник в American Enterprise Institute наскоро публикува отличен доклад, който оборва този мит.
Г-н Уолисън показва, че „кризата е причинена от собствената жилищна политика на правителството, която стимулира създаването на 25 милиона събпрайм и други нискокачествени ипотеки - почти 50% от всички ипотеки в САЩ - които сега не могат да се изплащат с невиждани пропорции... фактът, че две трети от тези слаби ипотеки в момента се държат от правителствени агенции, или са били създадени от правителствени изисквания, показва, че търсенето на тези ипотеки - както и финансовата криза - произлиза от Вашингтон." Невежият Конгрес вместо да закрие Фани Мей и Фреди Мак, които са отговорни за голяма част от кризата, продължават да ги насърчават да дават кредити на хора, които е малко вероятно да могат да обслужват ипотеките си, като по този начин подготвя следващата криза.
Добрата новина е, че в някой момент е вероятно мнозинството гласоподаватели да разберат, че много от избраните им представители са или невежи, или нямат никакво уважение към американската конституция, и ще ги изхвърлят на изборите.
* Статията е публикувана за първи път във вестник "Washington Times" във вторник, 17 ноември 2009 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Велин Пеев.
** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Надзорния съвет на ИПИ.
