Поне в последния век политическата класа във Вашингтон е известна с това, че създава повече проблеми отколкото да разрешава. Тенденцията да се взимат разрушителни, а не градивни решения на проблемите (които често биват създавани от самите правителства), в момента излиза извън контрол.
Много хора, които виждат ситуацията, винят „екстремната партийщина", докато проблемът всъщност е предизвикан от ламтежа за власт и на двете партии, което ражда твърде много съгласие, вместо те да се оспорват помежду си и да се съпротивляват на лоши идеи. Бащите-основатели на САЩ са разбирали, че са необходими баланс на силите и постоянни борби вътре в правителството, за да могат индивидуалните свободи да бъдат съхранени. Свободите (и икономическият просперитет) са най-застрашени, когато една партия и/или съдействаща опозиция контролират администрацията, двете камари на Конгреса и голяма част от съдебната система.
Вероятно не е случайност, че САЩ претърпя най-скорошния си период на висок растеж през късните 90 години, когато имаше умерен демократ в Белия дом (Бил Клинтън) и много агресивен републиканец контролираше Конгреса (Нют Гингрич и други).
През този период федералното правителство всъщност се смали като процент от БВП - на което може да се отдаде голяма част от растежа. Въпреки това, само след десетилетие, което може да бъде характеризирано от еднопартийно управление - първо от републиканци и после от демократи - имаше рекордно разрастване на правителството не само в абсолютна стойност, но и в относителна, така че сега федералното правителство е с около една трета по-голямо отколкото беше преди десетилетие.
Провалите на всяка политическа партия да бъде сериозна относно ограничаването на растежа на правителството предизвика отчаяние сред консервативните поддръжниците на малка държава, либертарианци и други. И това отчаяние допринася към списъка от „разрушителни решения", които заразяват Вашингтон.
Този месец Брус Бартлет, стар поддръжник на теорията за стимулирането на предлагането и бивш помощник на Джак Кемп, докато Кемп беше в Конгреса, и служител в Хазната (бел. ред. американското министерство на финансите) по време на първата администрация на Буш, публикува нова книга "Новата американска икономика" (издателство Палгрейв, 2009).
Г-н Бартлет, приятел от три десетилетия, е станал толкова песимистичен заради растежа на държавата, че сега той защитава въвеждането на данък добавена стойност, както правят председателят на Камарата на представителите Нанси Пелоси и други водещи демократи.
Г-н Бартлет твърди, че провала на двете партии да се справят с държавното харчене и по-специално да намалят увеличаването на социалните плащания - а именно социални осигуровки, Медикеър и Медикейд - значи, че държавата трябва да има повече приходи, и затова твърди, че ДДС е най-малко разрушителният начин за финансиране на все по-голяма държава, която изглежда неизбежна (въпреки че лично той би предпочел по-малка държава).
Някои от нас, които не са съгласни с г-н Бартлет, твърдят, че предложението му е „разрушително решение", защото всеки значим нов данък ще забави икономическия растеж още повече, което увеличава вероятността държавата да продължи да расте по-бързо от икономиката, което евентуално ще доведе до пълна икономическа стагнация или по-лошо. Не е възможно да разрешиш проблема с харченето на една страна с облагане на все по-високи данъци.
Всички закони, които в момента Конгресът и администрацията опитват да комбинират в един голям реформаторски здравен закон, са „разрушителни решения", защото не успяват да разрешат основен проблем в здравеопазването, който лауреатът по икономика Върнан Смит е формулирал много ясно: „Здравната институция, А, е в позиция да предлага на пациента, Б, това, което той трябва да купи от А. Трета страна - застрахователна компания или държавата - плаща за това на А. Тази структура е дефиницията на хаос в стимулите."
Докато властта във Вашингтон не започне да се отнася реалистично със стимулите в здравеопазването, то ще стане по-скъпо (дори и това е донякъде прикрито от увеличени данъци и субсидии). Всеки, който мисли, че някой закон за здравеопазването, който може да мине през този Конгрес и (както президентът твърди) ще застрахова незастрахованите, и може да намали разходите без да добавя към дефицита, се заблуждава.
Друг пример за наскоро предложено „разрушително решение"е това на администрацията за институция, която да отвърже големи небанкови финансови институции. Питър Уолисън, бивш главен съветник в Хазната на САЩ и в момента старши сътрудник в American Enterprise Institute го е казал най-добре в неговото проучване: „Фундаменталната грешка на плана е неспособността му да обясни как това или някое други правителство ще може предварително да различи фалита на кои компании ще причинят колапс на системата, и фалита на кои ще причини само някакъв вид икономическо прекъсване. Без начин да направи тази разлика, новата институция ще стане просто една постоянна програма за спасяване на проблемни активи. Други концептуални недостатъци в плана на администрацията са способността му да създава морална опасност, засилване на конкурентните предимства на големи небанкови финансови фирми, което увеличава несигурността, пред която са изправени кредиторите на небанкови финансови институции, както и увеличаването на бремето върху данъкоплатците.
Докато държавата расте по-бързо от икономиката, реалните проблеми само ще се влошават; но веднага щом правителството започне да расте по-бавно от икономиката (както беше през по-голямата част на 80-те и 90-те години), много проблеми просто ще изчезнат или ще станат разрешими. И както други страни са показали, растежът на социалните плащания може да бъде намален и даже обърнат, ако се наложат правилните стимули. Ситуацията ще се подобри, когато гласоподавателите най-накрая кажат, че им е писнало, и заменят сегашните актьори във Вашингтон, и когато съдиите придобият повече кураж да кажат на Конгреса и административните агенции: „Не можете да направите това, защото правилният прочит на конституцията показва, че ‘вие нямате такава власт'"
* Статията е публикувана за първи път във вестник "Washington Times" във вторник, 20 октомври 2009 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Велин Пеев.
** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Надзорния съвет на ИПИ.
