Фискалният резерв е апетитна хапка. Най-просто казано, това са парите, които българските правителства са спестили през последните години, т.е. не са успели да профукат. Към момента този резерв е около 8 млрд. лева, за които се дават всякакви необмислени идеи. Най-често се чуват мнения да се използват, за да борим кризата, или пък просто да ги инвестираме по-свободно, за да ни носят някаква доходност. Фактът, че този резерв съществува, е добра новина, но заиграването с него крие много опасности.
Развитието му през последните години е доста интересно. По време на парламентарните избори през юни 2005 г. фискалният резерв на България наброява малко над 5 млрд. лв. Икономическият подем през следващите години, както и успешните данъчни реформи доведоха до рекордни приходи за хазната, което означаваше трупането на излишъци и съответно нарастване на фискалния резерв.
Това нарастване обаче срещаше сериозни проблеми всеки декември, когато тройната коалиция развързваше кесията и започваше да харчи безогледно. Достатъчно е да споменем, че само през декември 2008 г. резервът олекна с над 3 млрд. лв. Така, достигайки своя връх на 31 октомври 2008 г. - над 12 млрд. лв., фискалният резерв бързо падна на нива под 8 млрд. лв., където го намираме и в момента. Ако тройната коалиция беше водила благоразумна политика и не беше залитала всеки декември, то към момента фискалният резерв можеше да бъде в подножието на 15-те млрд. лева.
Дискусиите за какво да се харчи този резерв също са стари. През 2001 - 2003 г. набира популярност и намира приложение идеята парите от резерва да се използват по-активно за изкупуване на външния дълг
Този политика среща одобрението и на икономисти като Ричард Ран, Уорън Коутс и Стив Ханке. Коутс тогава твърди, че управлението на фискалния резерв трябва да бъде максимално прозрачно и следва да се ограничи до следните две възможности - обратно изкупуване на държавен дълг и намаление на данъчната и осигурителната тежест, т. е. намалението на изземването на парични средства от данъкоплатците.
Не всички, разбира се, са на такова мнение и още тогава се подхвърлят идеи с фискалния резерв да бъдат финансирани правителствени харчове. Ахмед Доган (през 2003 г.) предложи изразходване на 1 млрд. евро от резерва за строителство на пътища.
С течение на времето редуцира предложението си до 500 млн. евро. По този повод излиза статия коментар от Уорън Коутс, в която той отново представя виждането си за управление на фискалния резерв и изказва становището, че по света фискален резерв много рядко се използва за инфраструктурни проекти и това в никакъв случай не е печеливша стратегия.
Красен Станчев и Георги Ганев, независимо един от друг, изказват сходни възгледи, според които ролята на фискалния резерв трябва да се сведе до:
1. Изкупуване на външен дълг.
2. Намаляванена данъци. 3. Намаляване на системни рискове, демографски и структурни, свързани например с проблемите в пенсионната система и функционирането на НОИ.
Оттогава насам дебатът не се е променил.Позицията на Института за пазарна икономика си остава същата - харченето на фискалния резерв за правителствени проекти или програми (по време на криза или не) е възможно най-голямата глупост и ще има катастрофални последици Рисковото инвестиране на парите от резерва също е крайно опасно - това са пари, които служат като гарант на страната ни и едва ли трябва да търсим някаква печалба от тях. Не и докато можем да ги използваме за дълго отлагани и все по- належащи реформи.
Външният дълг на страната ни беше сериозно редуциран през последните години и е нормално фокусът ни да попадне върху другите приложения на фискалния резерв. Когато говорим за системни рискове и за ниски данъци, на преден план някак естествено излиза пенсионната система. Система, при която държавата отнема сериозна част от дохода ни само срещу обещанието, че в бъдеще ще получим достойна пенсия. Тези обещания започват все повече да тежат и системата е изправена пред пълен крах. Промяната на детайли, като пенсионната възраст, може само да забави неизбежното, а именно това, че рано или късно държавата няма да успее да изпълни обещанията си.
Алтернативата на тази система е изключително проста и това е системата на лични пенсионни сметки. При нея всеки спестява не в общия кюп, а в своята си сметка и няма да зависи отникакви обещания на политиците. При нея всеки ще има избор - къде и колко да спестява, как да се управляват парите му, кога да се пенсионира и как да получи пенсията.
Това е система, която всеки би предпочел, но преминаването към нея изисква сериозен ресурс. Обещанията трябва да бъдат спазени, което означава, че пенсиите на сегашните пенсионери и на тези, които дълги години са внасяли в старата система, трябва да бъдат финансирани от другаде, а не от вноските на сегашното поколение.
Именно във фискалния резерв се крие потенциалът за тази реформа, която би решила може би най-тежкия социален проблем пред страната. Връзката между резерва и пенсиите е отдавна осъзната и неслучайно част от резерва е и Сребърният фонд, където към момента има около 1,5 млрд. лв. Това са пари, които са заделени именно заради наближаващия крахна пенсионната система. Поне към момента не е ясно как ще бъдат използвани те, но вариантите са горе-долу два - или ще бъдат изхарчени за изплащане на пенсии в някакъв бъдещ момент, без да променим нищо съществено в пенсионната система, или ще бъдат използвани като буфер и гарант при провеждане на пенсионна реформа и преминаване към лични пенсионни сметки. Мисля, че тук изборът е ясен.
Фискалният резерв не бива да бъде харчен или инвестиран, а използван за погасяване на външния дълг и провеждането на ключови реформи в страната. Това е единственото решение, което би имало реален ефект върху живота на всеки един от нас.
Статията е публикувана за първи път във в. 24 часа на 18 октомври 2009 г.
