Помогна или попречи програмата за стимулиране на икономиката? Чиновниците от администрацията продължават да твърдят, че програмата за стимулиране е била ползотворна, но къде са доказателствата?
Има няколко начина да се види дали тя работи както се рекламира. Първо, какво казваха защитниците й, че ще стане, когато го предлагаха, и какво всъщност стана? Второ, как се представи САЩ в сравнение с други страни, които имаха малки или никакви програми за стимулиране? Трето, как наличните резултати в момента се отнасят с това, което казваха поддръжниците на програмата за стимулиране - теоретиците от Кейнсианската икономическа школа, и това, което твърдяха другите теоретици (основно Австрийската икономическа школа), които масово се противопоставяха на програмата?
Безработицата в САЩ вече достигна 9,8%, като 15 милиона американци са безработни и повече от 7,1 милиона работни места са изчезнали от началото на рецесията. Икономическите съветници на президента Обама в началото на годината казваха, че нивото на безработицата ще достигне 9% без никакъв пакет за стимулиране, а с него ще се повиши най-много до 7,9%, като достигне върха през изминалото лято. Поддръжниците на стимула явно се провалиха на първото предизвикателство (въпреки изявленията на вицепрезидента Джоузеф Байдън, с които опита да се поправи) и няма никакви доказателства на техните твърдения, че повече работни места щяха да бъдат изгубени без пакета за стимулиране.
Може да се твърди, че стимулът работи, ако резултатите в САЩ бяха по-добри отколкото в други страни, които имаха по-малък или никакъв пакет за стимулиране. Рецесията беше глобална и всяка страна е потърпевша. Само Великобритания опита да използва пакет за стимулиране с пропорционален размер колкото в САЩ. Груб измерител на икономическия стимул е размерът на дефицита в съотношение с брутния вътрешен продукт. по време на рецесии данъчните приходи намаляват във всички страни, така че повечето ще навлязат в дефицит независимо дали са го планирали или не. Пакет за стимулиране обикновено съдържа комбинация от увеличение на държавното харчене и намаляване на данъците, в резултат на което има умишлено уголемен дефицит.
Според данните САЩ и Великобритания имат огромна преднина пред останалите страни по най-голям дефицит като процент от БВП (т.е. по най-голям стимул), и въпреки това САЩ и Великобритания, заедно с Италия и Русия, не са изпълзели от дъното във второто тримесечие на 2009 г., докато другите от 10-те най-големи икономики показаха реален растеж през второто тримесечие. Слабото представяне на Русия основно е резултат от прекалено силното разчитане на износа на суровини вместо развиването на една широко базирана икономика както останалите в голямата десетка са направили.
Трите страни с най-малки дефицити (най-малко стимули) - Бразилия, Китай и Германия - преминаха през трудностите доста бързо и вече бележат растеж. Немския Канцлер Ангела Меркел съвсем скоро обяви, че ще настоява за намаляване на данъците, които трябва да дадат на немската икономика допълнителен изстрел.
Въпреки че данните за 10-те най-големи страни (които обединени заедно формират голяма част от световния БВП) са недостатъчни, за да се правят твърди заключения, съществуващите доказателства показват, че голям пакет за стимулиране изглежда забавя възстановяването, докато малък стимул води до бързо връщане към растеж.
В крайна сметка, какво казват конкуриращите се икономически теоретици? Кейнсианците казват, че ако държавата увеличи харченето си, за да стимулира търсенето и създаде работни места за тези, които нямат, това трябва да доведе до по-малко мъчения и бързо възстановяване. Тези от Австрийската школа (Хайекианците) твърдят, че възстановяването се случва от само себе си след като цените на активите и труда паднат от изкуствено увеличените нива на предшестващия бум и излишните инвентари са премахнати. Това обикновено се случва до 16 месеца, освен ако държавата не опита да смекчи тези необходими ценови приспособявания, които ще забавят възстановяването. (Извинявам се едновременно и на Кейнсианските, и на Австрийските ми приятели за това, че правя резюме на възгледите им в един кратък параграф).
Кейнсианците така и нямат възможност да изпробват теорията си, защото политиците винаги възприемат кейнсианската идея като възможност да харчат допълнително за себе си и приятелите си, вместо за тези, които могат евентуално да спечелят. (Този егоистичен процес е обяснен добре от икономическата школа на обществения избор). Няколко примера от сегашната програма за стимулиране трябва да стигнат. Конгресът увеличи харченето за себе си миналата година с 10,9%, а тази година с още 5,8%, като достигна общата сума от 4,7 милиарда долара. (Спомнете си, че беше едва преди 15 години, когато републиканците се възпротивяваха на „едномилиардния Конгрес"). Имайки предвид, че броят членове на Конгреса е останал фиксиран на 535, защо техните бюджети се покачват по-бързо от инфлацията?
Конгресът и администрацията също така навлязоха в бизнеса с рискови инвестиции, което им позволява да наливат безкрайно количество пари в джобовете на богатите си приятели. Бил Фреза, един принципен рисков инвеститор, използва Фокс Нюз и други медии, за да бие камбаната, че това са разрушителни практики. Знаехте ли, че Ал Гор и приятели наскоро получиха почти 600 милиона долара, за да разработят нов скъп хибриден електрически спортен автомобил с вашите пари от данъци? Шансовете данъкоплатците да си върнат парите са по-малки от това Дженерал Моторс и Крайслер да си върнат заемите, което е близко до нулата. Същински рай: да бъдеш политически добре обвързан, когато има пари за стимулиране.
Това, което може да се каже със сигурност за парите от стимулиране, е, че ще увеличат дефицита, което в последствие ще повиши лихвените проценти и данъците; и голяма част от тях ще бъдат прахосани и/или откраднати, но нищо от тези мерки няма да помага на безработните. Програмата за стимулиране беше и ще продължи да бъде един провал по всеки обективен измерител - но не очаквайте вашингтонските политици някога да го признаят.
* Статията е публикувана за първи път във вестник "Washington Times" в четвъртък, 8 октомври 2009 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Велин Пеев.
** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Надзорния съвет на ИПИ.
