Какво ли е това да бъдеш пенсионер?! Сигурно има хиляди начини да се отговори на този въпрос, може би в зависимост от това кого питаш или пък от настроението на самия разговор. Така или иначе, на мен все повече ми се струва, че да бъдеш пенсионер в България си е някаква форма на наказание. Наказание, тъй като се случва по принуда, а пък и не звучи да е много приятно. То нещата по принуда кога ли са били приятни?
Когато отидеш на първото си интервю за работа, ти правиш първата крачка към пенсионирането. Подписваш с усмивка първия си трудов договор и после осъзнаваш, че по между другото си подписал и някакъв си договор между поколенията, по силата на който през следващите 30-40 години държавата ще ти взима част от парите. Разбира се, всичко това срещу обещанието, че след време държавата ще ти изплаща пенсия... евентуално. Евентуално, защото когато говорим за неща след 30-40 години, те са винаги евентуално - историята показва, че за подобен период от време можем да си организираме не една, ами цели две световни войни. Така че, нещата са евентуално.
Именно с този договор между поколенията всички влизаме в капана. Капана в който има правила - ще работиш толкова колкото ти кажем; ще ти взимаме част от заплатата ти - по наше усмотрение; ще се пенсионираш когато ти кажем; ще взимаш такава пенсия каквато решим...
Извинявайте, но, този договор май е малко неизгоден! При това, как така го подписах по подразбиране? Та аз дори не съм го виждал?!
Истината е, че такъв договор просто няма. Той е една измислица, една лъжа. Лъжа, измислена от Бисмарк, която политиците ни са прихванали и сляпо поддържат и до днес. Лъжа, която ни прави зависими - политиците взимат решенията вместо нас. Ощетяват ни докато се трудим, ощетяват ни и като се пенсионираме. Та те цяла седмица дискутираха възрастта, на която трябва да престанем да работим и да се превърнем в пенсионери. Това решение не трябва да зависи от тях. Нормално е всеки един от нас има този избор.
Как се става пенсионер по избор? Ето това е въпросът, на който наистина трябва да си отговорим. Въпрос, който не е толкова философски както този в началото, но пък това съвсем не го прави по-малко важен.
Добре, нека приемем, че докато работим трябва да спестяваме за старините си. Това звучи логично. Донякъде логично (въпреки, че е доста спорно) звучи и това, че хората желаят много неща и едва ли ще се сетят сами навреме да спестяват. Тоест, стигаме до момента, в който хората биват задължавани (от държавата) да заделят пари от заплатата си за след време. От тук нататък обаче логиката започва тотално да се губи. Защо заделяме тези пари в някакъв си общ фонд, те се харчат за сегашните пенсионери, а ние се надяваме на бъдещите поколения?! Тази система не само че е сложна, ами е и невъзможна. Едните искат да заделят по-малко, другите искат да получават повече и ето ти дефицити и направо фалити. Проблемът е генерален, той е в системата, не в детайлите.
Далеч по нормално би било просто да отделяме част от парите си в собствена лична сметка и след време да ги използваме така, както си пожелаем. Тук няма обещания, няма ги и политиците. Всичко си решаваме ние и тези пари са си наши. Така ще имаме избор по колко да спестяваме, как да се управляват парите ни, кога да се пенсионираме и дори как да получим пенсията си. Какво по хубаво и просто от това!
Разбира се, сегашните пенсионери съвсем не ги забравяме. За тях е късно да бъдат пенсионери по избор, но пък ние ще спазим обещанията си към тях. Техните пенсии могат да бъдат изплащани от фискалния резерв (в разумни граници), от данъците ни, от приватизация и дори ако се наложи от специален солидарен данък (временен, докато се изчисти системата). Варианти има много.
Това, което трябва да се запомни, е че тази реформа е насочена само и единствено към работещите, тя няма отношение към сегашните пенсионери. Тези работещи пък след време ще могат да се превърнат в пенсионери по избор.
Пенсионерът по избор няма да е зависим от бюрократите. Той сам ще взима решенията за старините си и най-важното - пенсията му ще е чувствително по-висока от това, което би му дала държавата. Въпрос на избор...
