1939 не е добра година. Избухва Втората световна война и по-голямата част от света все още е във Великата депресия. Лидерите на прекалено много страни са или деспоти, или наивни и слаби.
И 2009 не е добра година, имайки предвид световната рецесия. И седемдесет години след 1939 г. повечето световни лидери са или деспоти, или наивни и слаби. Само погледнете представянето им на срещата на ООН и Г-20 в Питсбърг миналата седмица.
Ненормалници като полковник Муамар Кадафи от Либия направиха бомбастични изказвания, докато лидерите на големите страни, включително САЩ, се въвлякоха в безсмислено бърборене как „ние" (т.е. те) ще се справят по-добре следващата година. Окончателното комюнике на Г-20 беше едно дълго, злепоставящо, себеизтъкващо изявление за това как, ако не бяха чудесните присъстващи на срещата, световната икономика щеше да е в много по-лошо състояние - като съвсем удобно пренебрегна факта, че беше именно тази група хора, които първоначално направиха бъркотията. Финалното и много предсказуемо заключение на срещата беше, че лидерите ще отнемат още повече от нашата финансова свобода и ще вземат повече от портфейлите ни. Това не е добра поличба за бъдещето.
Прекалено много от днешните лидери си приличат с лидерите от 1939 г. и изглеждат напълно способни да започнат поредицата от събития, които разрушиха голяма част от човечеството през 40-те години. Махмуд Ахмединеджад от Иран наподобява Адолф Хитлер, не само заради омразата си към евреите, но и заради плана му да унищожи голяма част от тях. Хитлер е издигал в култ расата-господар, която е трябвало да управлява цялото човечество, а г-н Ахмединеджад като свой култ има особен вариант на исляма, на който всички трябва да се подчиним.
Много хора са считали Хитлер за клоун и глупак през 1939 г., до голяма степен както г-н Ахмединеджад е представен от голяма част от пресата в днешно време. През 1939 г. Германия има почти също толкова голямо население както Иран днес. Хитлер е имал по-добре обучена войска, но е нямал атомната бомба, която г-н Ахмединеджад ще има скоро. Хитлер е бил майстор в намирането и възползването от слабости в опонентите си и г-н Ахмединеджад изглежда има същата дарба.
Друга аналогия от 1939 г. е Уго Чавес от Венецуела, който е съвременният Бенито Мусолини - и двамата са национал-социалисти, т.е. фашисти. Като Мусолини, г-н Чавес е един деспотичен клоун, който може да бъде приветлив и чаровен, докато в същото време потиска гражданите си. Мусолини е имал по-големи амбиции от Италия, което го кара първо да превземе Албания, а после да нахлуе в източна Африка. Г-н Чавес не е скрил коварството си само за Венецуела. Той заговорничи и организира тайни операции срещу няколко демократични страни в Латинска Америка.
Въпреки че днес няма тип Йозеф Сталин на световната сцена, братята Кастро вероятно биха били способни на масовите престъпления на Сталин, ако разполагаха с по-голяма страна. Също като Сталин, Кастро е твърд и отдаден комунист, повече обсебен от собствената си власт отколкото добруването на народа му. Братята Кастро, обединени с по-младия г-н Чавес, може да успеят да свалят някое правителство в Латинска Америка, особено защото имат причина да вярват, че имат малко, от което да се боят от новата администрация на САЩ.
Владимир Путин от Русия изглежда е излят от същата сплав както японецът Хидеки Тоджо през 1939 г. Също като Тоджо г-н Путин следва фашисткия модел на налагане повече на контрол над бизнеса, отколкото да го притежава, за разлика от традиционния социализъм.
Тоджо напада съседите си, когато мисли, че е в негов интерес, като предполага, че великите сили ще го толерират, защото са заети с други проблеми. Г-н Путин започна по подобен начин в Грузия и може би мисли, че ще му се размине, ако нападне Украйна, по същия начин, по който Тоджо правилно предполага, че САЩ и останалите няма да направят нищо, когато японската армия напада Китай.
Това, което е особено притеснително, е че Президентът Обама изглежда вижда света както Невил Чембърлейн от Великобритания в късните 30 години. Името на Чембърлейн е станало синоним на провала на политиката на отстъпки.
Треперенето на Обама по време на взимането на решение за Афганистан, повтарящата се употреба на думи вместо поставянето на ясни сигнали за справяне с Иран и непохватния начин, по който не изпълни обещанията си към поляците за ракетна защита, оставят впечатлението, че не е стабилен и е поне толкова наивен колкото Чембърлейн.
Светът стана по-безопасен, когато Президентът Рейгън и Премиерът Маргарет Тачър бяха на власт. Световните тирани с право се страхуваха от Рейгън и г-жа Тачър. В резултат на това, Студената война свърши почти без да се изстреля куршум, и много дребни диктатори загубиха властта или се скриха под земята - и свободата разцъфна по света както никога дотогава.
За съжаление Рейгън почина, а г-жа Тачър слезе от световната сцена и сега икономическите и външнополитически провали от 30-те години изглежда се повтарят всеки ден - като че ли никой на власт или масовите медии не помни (ако някои от тях някога са учили) историята.
Имаме ли индикации, че г-н Ахмединеджад от Иран, г-н Чавес от Венецуела, г-н Путин от Русия и Ким Джонг Ил от Северна Корея се страхуват поне малко от г-н Обама, британският премиер Гордън Браун, френският президент Никола Саркози и немския канцлер Ангела Меркел? Има ли причина да сме уверени, че г-н Обама и европейските му съюзници знаят наистина какво правят с икономическата и външната политика?
* Статията е публикувана за първи път във вестник "Washington Times" в сряда, 30 септември 2009 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Велин Пеев.
** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Надзорния съвет на ИПИ.
