20 абсурда в доклада за Президента

В началото на тази седмица бе представен четвъртият поред „Доклад за Президента на Република България", който е посветен на световната финансово-икономическа криза и България. Основната част от авторите на доклада са експерти от БАН, които предлагат своята визия за адекватна политика за излизане от кризата. В някои посоки са успели, но има доста шокиращи предложения, които заслужават внимание. Спираме се най-вече върху тях, за да помогнем да се открият недомислиците в този иначе приличен документ. Ето двадесет от тях:

Премахване на плоското данъчно облагане - това може би е най-големият абсурд в целия доклад. ИПИ е най-стария и убеден поддръжник на идеята за плосък данък от 1996-1997 г. насам. Написали сме безброй материали в негова защита и убедихме мнозинството политически деятели и икономисти, че той е правилната данъчна политика за България.. Най-общо, той е лесен за администриране, прост за разбиране и нисък за плащане. Въвеждането му в България беше огромна стъпка напред и пример за добра политика в световен мащаб.
Диференциране на ДДС (намаляване за продуктите от първа необходимост и премахване за лекарствата) - привилегированото данъчно третиране не дава равни възможности и играе ролята на разпределител на ресурси чрез изкуствено благоприятни условия в избрани сектори. Диференцираната ставка за тези сектори ще предизвика вълна от претенции за подобна ставка в други «ключови» сектори, а държавата няма да може да се позове на принципа на неутралитет на данъчната политика. Важно е да се отбележи, че намалението на ставката не гарантира по никакъв начин намаляване на цените на стоките, в много случаи е точно обратното - изравняването на ставките по ДДС води до намаляване на цените, както това се случи през 1998 и 1999 след въвеждане на ДДС за хлебните и млечните изделия. На това отгоре, разнообразяването на ставките ще отвори възможности за възползване от по-ниските ставки от недобронамерени бизнеси в сътрудничество с данъчните власти.
Възстановяване на облагането на големите наследства, т.е. на суми над 1 млн. лв. с данък от 25% - това предложение е откровено анти-производително, крайно нелогично и вредно за стимулите да се инвестира в България. Данъците върху това имущество вече са платени и това, че то сменя собственика си не дава основание за повторно облагане и то в такава степен.
Мерките по запазване на «статуквото» в заетостта трябва да са насочени към най-застрашените отрасли - най-застрашените отрасли неслучайно са най-застрашени. Търсенето и необходимостта от тях е пряко свързано с инвестициите на предприемачите. Ако един отрасъл запада, значи просто няма нужда в момента той да е толкова голям. Държавата няма право да насочва неефективно ресурси в отрасли, които не могат да съществуват от това, което е готов потребителят доброволно да им даде. Ако тя прави така, първо, ще намали ресурсите за здравите и рентабилни отрасли и, второ, ще отвори вратата за подобни искания в бъдеще, докато те не вкарат икономиката в нова, този произтичаща от вътрешни причини криза (подобна на тази от 1996-1997 г.).
Създаване на нови работни места чрез инвестиции в публични обекти и инфраструктура - разходите за инвестиции в големите инфраструктурни проекти са особено необосновани по време на криза. Да се правят подобни харчове, за да се осигурят известен брой работни места без да е сигурно до колко ще се изпълнят, нито пък дали трябва да се финансират от бюджета, а и множеството доказани злоупотреби, противоречи на всяка логика. И най-вероятно кризата ще е отминала, когато се почувства някакъв ефект и тогава ще трябва да се търси занимание на изкуствено стимулираните фирми (както това става сега, за да се подкрепят увлеклите се по строителния бум).
Програми за подпомагане на конкурентоспособността на фирмите - предприемачеството е едно от нещата, които хората могат да развиват без намесата на държавата - нейната роля не трябва да е насърчаване и подпомагане, а създаване на ясни правила и благоприятни условия за всички. Тези програми подпомагат нищожна част от фирмите за сметка на всички останали, които трябва да се борят с «подарената конкурентоспособност». Всички обективни анализи на подобни програми доказват дълбока неефективност и че печеливши са най-вече обслужващите ги консултанти и администрация.
Увеличаване на периода на изплащаните обезщетения при безработица - увеличаването на периода само ще забави активното търсене на работа от страна на безработните. При по-голямото забавяне безработният ще изостане професионално в променящата се среда, което трябва да е достатъчен стимул за него, защото касае личната му реализация. Ако не е, тогава това не е проблем на всички данъкоплатци. Подобна мярка само ще насърчи професията «безработен». Тази и следващите три мерки са приложени за първи път през 1932 г. в САЩ, от администрацията на Франклин Рузвелт. Може да се смята, че те са удължили периода на високата безработица (от около 20 на сто от активното население) от типичните две-три на девет-десет години.
Защита на минималната работна заплата - по-адекватна мярка в условията на криза е премахването на минималната работна заплата. По този начин по-ниско квалифицираните ще могат да си намерят работа, а работодателите ще имат ресурс да развият или запазят бизнеса си.
«Разхлабване» на условията за достъп до целевите социални помощи - усилията на социалната политика трябва да съм към ограничаване на социалните плащания и насърчване на активни действия на гражданите да бягат от помощите, а не към създаване на още повече възможности.
Оказване на подкрепа на работодателите за запазване на вече наетите работници - това вече го опитахме. Какво стана - работниците се задържаха на същото работно място и губеха от времето си за търсене на по-добри възможности, а работодателите забавиха оптимизирането на дейността си в условията на криза. Целият постигнат ефект е прекалено краткосрочен, за да реши дори малка част от проблемите на безработицата. Продължаването на тази агония е безрасъдно и вредно. Ако ще се оказва подкрепа, то това трябва да е в по-лесното правене на бизнес.
Правителството трябва да изпълнява функцията на кредитор от последна инстанция, да допълва функциите на централната банка - централната банка не изпълнява и на практика няма реална подобна функция, а логиката правителството да изпълнява тази роля просто липсва, освен ако целта не е фактическо оскъпяване на кредита и нарочното създаване на фалшива икономика.
Сключване на споразумение с МВФ - при положение, че и финансовият министър, и шефът на централната банка недвусмислено заявиха, че подобно споразумение не е необходимо, това предложение изглежда несъстоятелно. Един от притеснителните ефекти на сключването на споразумение с МВФ е алармата за чуждите инвеститори, които ще усетят несигурност в икономиката на страната
Засилване на ролята на БНБ и възможността й да рефинансира търговските банки с оглед нормалното функциониране на паричния пазар - в момента паричният пазар функционира абсолютно нормално, отразявайки реалната ситуация - банките нямат особени ликвидни проблеми и са добре обезпечени капиталово, а миналата година отбелязват рекорд на печалбата. От друга страна БНБ и сега има възможност да рефинансира, но официално това не се е случвало от 1997 година. Не може и трябва това да се случва, освен ако не се премахне системата на валутния съвет.
Набирането на капитал за големи инфраструктурни проекти да се осъществява през фондовата борса - т.е държавата взима пари от инвеститорите и строи, а после плаща -тук въпросът е дали построените обекти ще са на най-ниска цена, ще има ли пари да се плаща по облигациите и въобще дали ще има инвеститори, които да проявят интерес и да повярват, че българската държавата може да строи качествено, ефективно и прозрачно за облигационерите... да не говорим дали инвеститорите ще имат пари за подобни начинания.
Програма за финансова подкрепа на гражданите, изпитващи затруднения с погасяване на ипотечните кредити - първо, предложението звучи неадекватно при положение, че подобни действия бяха една от причините за кризата, второ, кредитът е риск, който гражданите си избират дали да поемат и не трябва да очакват, че всички други (чрез данъци) са отговорни за успешното му погасяване. Остават въпросите защо само на ипотечните длъжници и как това ще отрази на общата дисциплина на длъжниците.
Финансиране на МСП чрез функциите на Българската банка за развитие и стимулиране на търговските банки да допълват осигуреното от държавния бюджет финансиране - за финансирането и кредитните линии на ББР сме писали много - дейността й изкривява пазара и в същото време не дава отговор на въпроса как се избират малкото «печеливши» и защо те не могат да намерят сами финансиране, ако начинанието е с добри перспективи. Освен това, банките са специализирани в разпознаването на добрите идеи и едно държавно гарантиране на риска не само, че не може да доведе до нищо добро, но пречи на пазара да функционира.
Одържавяване на всяка една търговска банка, която е явно, че ще има трайни ликвидни проблеми - банковият сектор в България е силно регулиран, състоянието на банките е под строго наблюдение и евентуални ликвидни проблеми могат да бъдат овладени навреме. Няма нужда от презумпцията за одържавяване.
Емитиране на държавни ценни книжа с по-дълъг матуритет, чрез които да се финансират евентуални мерки срещу кризата - подобно действие е само натрупване на дълг (подобно на предложението за сключване на споразумение с МВФ), който не е оправдан нито икономически, нито логически.
Нормативни, административни и данъчни стимули за насърчаване развитието на извънборсовия капиталов пазар - извънборсовият капиталов пазар е в голяма степен децентрализиран и държавата да се намесва чрез някакви стимули и изкривяване на развитието му по-скоро би означавало крачка назад, още повече че и сега данъчните правила изглеждат напълно подходящи и проблемът май е в липсата на добри идеи и предприятия.
Държавно гарантиране на междубанковите депозити - междубанковият пазар работи сравнително добре, а фондът за гарантиране на депозитите е добре капитализиран. При това положение няма логика правителството да гарантира каквито и да било действия на банките.

Все пак в доклада има доста добри рационални предложения, които наистина биха могли да омекотят ефектите от кризата като спазване на строга бюджетна дисциплина, съкращаване на бюрокрацията, призатизация на болниците, ускорено присъединяване към еврозоната.

В заключение може да се обобщи - в условията на криза по-важно е правителството не да цели активно действие в противодействието, а да отстоява пасивната си позиция, давайки свобода и равни възможности на гражданите си. Единственото активно участие трябва да е насочено към подобряването на последните две.