Защо слабо мнозинство (219-212) от членовете на американския Конгрес гласува най-голямото увеличение на данъците в американската история миналия петък, под предлога, че е било гласуване за спасяването на климата?
Преди да отговорите на този въпрос, отчетете следните факти.
Застъпниците на този данъчен закон твърдят, че той ще намали въглеродните емисии на Америка, за които се твърди, че причиняват глобално затопляне. Първо, въпреки твърденията на Президентът Обама, говорителката на Конгреса Нанси Пелоси и много медии, в научните кръгове няма консенсус за това колко е голямо изменението на климата, различно от естествените му цикли, нито колко е сериозно, нито доколко за това е отговорен въглеродният диоксид (СО2), произвеждан от човека. Нито една от климатичните теории не успя да предскаже неочакваното глобално охлаждане в последното десетилетие.
Знае се, че гласуваните закони ще имат пренебрежимо въздействие върху глобалните емисии на СО2, особено след като големите замърсители като Китай и Индия не участват в тази игра. Знае се също, че системата за търговия с емисии, обсъдена в закона, се е провалила в Европа, където се прилагаше през последните няколко години, заради това, че се оказа много по-скъпа отколкото се предполагаше, не постигна целите си за намаление на СО2 и беше изключително уязвима на корупция и злоупотреби.
В допълнение - поради това, че новия закон принуждава американците да използват по-неефективни източници на енергия (вятърна и слънчева), няма да направи нищо освен да увеличи разходите на американските бизнеси и граждани, и следователно ще заличи работни места вместо да създаде такива (в контраст с това, което г-н Обама и г-жа Пелоси неправилно твърдяха).
Общо взето сериозните хора разбират, че законът ще навреди на американската икономика, ще понижи стандарта на живот и в крайна сметка няма да постигне целите си. Тъй че, защо толкова много членове на Конгреса са готови да гласуват за него?
Те идиоти ли са, или просто имат друго наум? Да, някои не са съвсем умни, но много други виждат това като възможност да отнемат богатство от една група американци, да го дадат на друга група американци, които те харесват, и на свои близки приятели, които ще ги възнаградят с дарения за кампании и по други начини - видими и невидими. Те са склонни да наложат по-голямо данъчно потисничество в замяна на по-голяма политическа власт.
Тенденцията на политическите лидери - дори честно избраните - да се грижат повече за своите лични интереси вместо за общественото благо, не е ограничена само в Америка. Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), чиито 30 членове са големите индустриализирани демократични страни, беше основана преди половин век, за да насърчава политики за увеличаването на икономическия растеж и свободната търговия.
За съжаление политическите лидери в страни с високи данъци (най-вече Франция и Германия) са сграбчили част от ОИСР и я използват като инструмент - като създават
"черни" и „сиви" списъци - да смажат данъчната конкуренция от страни с ниски данъци, финансова свобода и неприкосновеност (които са важни за глобален икономически растеж).
Една европейска организация за икономическа политика, Институтът Констан дьо Ребек наскоро публикува важно изследване „Данъчна тежест и индивидуални права в ОИСР: международно сравнение". В една част от изследването авторът Пиер Бесар прави Индекс на данъчното потисничество като използва данни на ОИСР и Световната банка, за да измери крайната данъчна тежест, общественото управление и правата на данъкоплатеца. Италия и Турция са определени да имат най-голямо данъчно потисничество, докато Австрия, Люксембург и Швейцария са определени с най-малко репресивни данъчни системи.
Тези, които защитават по-голяма държава и по-репресивна данъчна система, твърдят, че допълнителните данъчни приходи са необходими, за да се подобри общественото благо. През 2007 г. правителственото харчене в Швейцария е било 35,7% от БВП (много близо до дела на държавния дял от БВП на САЩ - 37,4%), докато италианците са имали държавен сектор равен на 48,5% от БВП.
Италианците и швейцарците делят дълга и мирна граница, но Италия е много по-богата на природни ресурси и достъп до море отколкото заобиколената от земя Швейцария. И въпреки това швейцарците са далеч по-проспериращи и се справят много по-добре в предлагането на държавни услуги отколкото италианците (или французите с 52,4% от БВП правителствено харчене), докато в същото време налагат много по-малко данъчно потисничество. Австрийското правителство харчи 48,2% от техния БВП, което е почти равно на размера на италианското правителствено харчене, но успява да събере необходимите данъци по много по-малко репресивен начин.
САЩ е около средата на групата, но може да има по-добър резултат, ако подобри общественото управление като намали корупцията и неефективността във Вашингтон, и се справи много по-добре в това да защитава правата на данъкоплатците. (Американската Конституция директно дава на гражданите презумцията за невинност, но данъчните служби в САЩ решава да пренебрегне Конституцията за това и много други неща).
Светът би бил много по-богат и справедлив, ако ниско-данъчните страни, които защитават правата на данъкоплатеца и неговата неприкосновеност, могат да накажат държавите, които налагат високи нива на данъчно потисничество, отколкото обратното, както е случаят сега.
Емпиричните доказателства от новото изследване на Института Констан ясно показват (както и много други проучвания), че не е необходимо да имаш високи нива на данъците или да отнемеш основните права на данъкоплатците и финансовата им непрекосновеност, за да може държавата да се сдобие с всичките приходи, от които легитимно се нуждае. Но както гласуването за „климатичния" (данъчен) закон в Конгреса миналата седмица показа, за прекалено много политици данъчната политика не е за приходи, ами за политическа сила и контрол.
* Статията е публикувана за първи път във вестник "Washington Times" в четвъртък, 2 юли 2009 година. Оригиналният текст е достъпен тук. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Велин Пеев.
** Ричард У. Ран е старши сътрудник в Института Катон и председател на Института за глобален икономически растеж. Той е председател на Надзорния съвет на ИПИ.
