Изборите наближават и на преден план отново излиза въпросът трябва ли да се гласува или не. В обществен план се наблюдава пълен консенсус, като всички мнения (на политици, журналисти и експерти) са, че трябва да се гласува. В личен план обаче, нещата изглеждат различно и голяма част от хората решават да не упражнят правото си на глас, особено по-младите. Това разминаване между обществено прокламираното „правилно" действие (да се гласува) и личното „грешно" такова (да не се гласува) може и да изглежда странно, но всъщност за него може да бъде намерено логично обяснение. Това обяснение най-често има нещо общо с... липсата на избор.
Нека разгледаме случая със сравнително млад и да речем „заинтересован" гласоподавател. Нормално е да конкретизираме определен типаж, тъй като винаги можем да намерим хора, които са тотално незаинтересовани или дори необразовани, за които логичните и разумни разсъждения не са в сила. Затова се спираме на сравнително млад човек, които най-общо казано се интересува, гледа дебати, чете вестници, има желание за промяна, има дори и собствени идеи, но в същото време е изправен пред дилемата дали да гласува или не - такива случаи има много (аз също се слагам в тази графа). Когато именно този тип гласоподавател не упражни правото си на глас, тогава наистина сме изправени пред сериозен проблем.
Какво е нужно на този гласоподавател за да гласува?
На първо място, той трябва да бъде мотивиран - след като е млад и има желание за промяна, очевидно тук всичко е наред. На второ място, той трябва да бъде информиран - след като следи дебатите и се интересува, очевидно тук също всичко е наред (въпреки че е спорно дали получаваш качествена информация по време на дебат). И на трето място, той трябва да има избор - веднъж след като е взето решението да се гласува, следва да се намери подходящ кандидат, иначе пак сме в патова позиция.
Именно тук се появява и големият проблем в България - въпреки че голямата част от този тип („заинтересовани") хора са достатъчно мотивирани и в същото време относително информирани, кампанията в полза на гласуването тече точно в тази посока, тоест дават се аргументи за неща, които вече така или иначе са възприети от хората. Истинският проблем така и не се атакува, а именно - „Защо да гласувам, ако нямам избор?"
Тук е хубаво да уточня какво се има предвид под липса на избор. Ако всички кандидати ти се струват еднакво лоши, то липсата на избор е налице. Тук не визирам своята лична позиция, а по-скоро често срещано схващане за политическия елит в страната. Видно е, че доста хора са разочаровани или дори отвратени от ниския морал в политиката - често дори се говори за „ние" (хората) и „тях" (политиците).
Отговорът на този проблем не бива да се търси само в посочването на „добър" избор. Винаги ще се намери някой, който да посочи новото лице в политиката - човек, който се очаква да е различен и евентуално да не е „лош избор". Това вече го наблюдавахме няколко пъти в България, ще го наблюдаваме и на тези избори. Така обаче проблемът се решава само частично, и то временно, защото не всички хора се втурват към новото (което се очаква да е различно и добро), а и не можем да очакваме, че на всички избори ще се появява по нещо ново, което да олицетвори избора на този тип „разочаровани от политиката" хора. Истината е, че имаме нужда от аргумент, който да обоснове хората да гласуват, дори и да не харесват своя избор.
Аргументи, които по принцип следва да накарат хората да гласуват, се намират сравнително лесно. За да добием представа за най-често срещаните аргументи в тази насока е достатъчно да се зачетем в първата страница, която ни дава Google, при изписване „причини да се гласува" (reasons to vote). Страницата посочва топ десет (най-често срещани) причини да се гласува и е насочена именно към младите гласоподаватели. Последователно са изброени: за да можем да се оплакваме впоследствие; защото е наше право; за да сме представени (като група или идеи) в парламента; защото е модерно („фешън") да се гласува; за да се насочат повече пари в определени сфери (които са на сърце на гласоподавателя и съответно на избраника му); за да се противопоставим на нечий друг глас; за да разбием стереотипа и статуквото; защото ако не гласуваме, някой друг ще реши вместо нас; защото всеки глас се брой и има значение; за да вдигнем шум.
Това може и да не са най-добрите десет причини да се гласува, но определено дават ясна представа за подхода на подобен тип кампании. Всеки един от тези аргументи има за цел да мотивира избирателя да упражни правото си на глас, но някак си се предполага, че веднъж взето това решение, този избирател ще може да направи своя (информиран и правилен) избор. Липсата на подобен избор обаче си стои като проблем, които по никакъв начин не е адресиран. Достатъчно е избирателят да използва фрази от сорта на „всички крадат" или „всички са едни и същи" и тогава тези аргументи стават моментално несъществени. Именно това се случва масово в страната ни.
На практика, попадаме в нещо като капан от „лоши" политици и „разочаровани" гласоподаватели. Двете групи дори служат като катализатор една за друга. По-ниската избирателна активност води до по-лоши политици, които пък водят до още по-голямо разочарование сред избирателите. Очевидно нещо трябва да се промени, за да се излезе от тази ситуация - или политиците трябва внезапно да станат по-добри и да спечелят нашето доверие, или пък хората трябва да започнат да гласуват (дори и да не харесват избора си), надявайки се това да повлияе положително на политическата класа.
При първия вариант единственото, което ни остава е да чакаме, докато при втория предприемаме действие и се надяваме на резултат. Аз лично ще съм от вторите и ще гласувам (без да съм в някакъв възторг от избора си). Току виж нещо наистина се променило.
* Статията е публикувана за първи път във в-к Дневник на 23 юни 2009 година.
