Един бегъл, но заинтересован преглед на новините показва, че тази година утвърдените места в профилираните паралелки на гимназиите надхвърлят броя на учениците със скромните 5 000[1]. Отчитайки „щедрата” издръжка от минимум 1 233 лв. на ученик[2], която МОН отпуска, първата цифра показва намерение за допълнителни преки бюджетни разходи от поне 6 165 000 лв., които ще бъдат в най-добрия случай трудно възстановими поради вече създадения капацитет и дори предвид възможно добрата работа на системата „парите следват ученика”.
Взимайки предвид, че някои от тези места са в неефективни училища, според изследване на ИПИ и Индъстри Уоч, алтернативните разходи за един ученик там са били 6 500 лв. на ученик за 2008, или 6.5 пъти повече от единния разходен стандарт за същата година. Но далеч не само това е проблемът.
Работата е в това, че по този начин МОН фундаментално променя пазарните роли в системата. Тъй като има свръхпредлагане на учебни места и недостатъчно търсене, изведнъж ученикът се превръща в продукта, който трябва да бъде привлечен (купен дори) от училището. Цената или стойността, ако предпочитате, на учебните места пада. Накратко ученикът плаща все по-малко и по-малко време, усилия и подготовка, за да получи своето учебно място.
На това отгоре, веднъж включило ученика в системата, училището има силни финансови стимули да го задържи – в крайна сметка МОН плаща издръжка за всеки ученик, на бройка. И тук идва още един параграф 22: всъщност МОН плаща една и съща сума за всеки един ученик независимо дали е математически гений или бъдеща фолк-дива – с извинение за политически некоректното сравнение.
Какво получаваме ли?
Ето какво:
- яростна конкуренция между училищата за привличане на каквито и да било ученици и задържането им на всяка цена;
- тази всяка цена обикновено са намалени изисквания и редица други компромиси, водещи до средно образование, с което една страна членка на ЕС далеч не може да се гордее.
За да не говоря само теоретично, ще спомена резултатите от PISA[3] – авторитетно международно проучване на образователните системи.
Оказва се, че българските ученици на 15 години са на 44 място от 56 държави по четене, и на 46 от 57 – по математика. Още по-тревожното е, че България е не просто на дъното на класацията, но и с низходящ тренд от влошаващи се резултати спрямо предишна етап на същото наблюдение през 2000. Системата явно не работи добре.
Разбира се, не можем да отречем, че има нови и работещи идеи, като особено похвала заслужава разширената автономия на директорите на училищата и въвеждане на принципа на делегирания бюджет, който позволява на всяко отделно училище да оптимизира приходи и определя отговорно разходите си. И в този случай пазарният подход не пропусна да даде своите отлични резултати. Ефективни идеи като например кариерното развитие на учители имаше и в новия образователен закон – за съжаление недостатъчно важен за да бъде гласуван до края на настоящото управление.
Но реформите трябва да продължат в посока, която да осигури добрите ученици с добро образование на социално-оптимална цена. Несъмнено, държавата може да субсидира процеса поради огромните външни ефекти на образованието върху цялото общество – отличните специалисти са ключова предпоставка за националната конкурентоспособност и ръст в дългосрочен план. Но принципът на субсидиране трябва да се промени.
Преди всичко парите трябва да се насочват директно към учениците, вместо към училищата – ученикът получава месечната си учебна издръжка от държавата на специална образователна сметка и може сам за себе си да вземе най-целесъобразното решение на кое учебно заведение (частно или държавно) да заплати тази сума за образование. Естествено, ако ученикът желае може да доплати към въпросната сума и да се обучава в по-скъпо заведение.
Не на последно място трябва да се въведе силен елемент на меритокрация в системата, стимулирайки добрите ученици. Една идея за това е резултатите от изпити и матури най-после да бъдат използвани по смислен начин – за отделяне и стимулиране на способните, като държавна субсидия за образованието си получават топ 50% от гимназистите (с изпитен резултат над медианата). А освен тази прагматична полза, съществуват и редица външни ефекти: емпирично е доказано че външното оценяване води и до по-високи резултати на учениците. Политики за стимулиране на малцинствени и рискови групи също така не се неприложими към тази система.
Какво получаваме ли?
Ето какво: яростна конкуренция на училищата за привличането и задържането на добрите ученици, но и конкуренция между учениците за постигане на отлични резултати и получаване на финансова помощ. Конкуренцията на две нива ще осигури повишено качество и мотивация на цялостния учебен процес, и, от икономическа гледна точка, ще доведе търсене и предлагане в равновесие, така че системата да бъде финансирана оптимално.
Ако има търсене на допълнителни несубсидирани учебни места (например от ученици с по-слаби изпитни резултати), то също ще бъде задоволено предвид наличния капацитет на учебните заведения , но разбира се, на съответната цена.
Логиката на това предложение е следната: максимален избор за всеки един ученик, динамична конкуренция, водеща до по-високо качество и активно стимулиране на най-способните и обещаващи млади хора. Това е една идея за образователна система на личната отговорност и постижението – такава, каквато животът тук и сега изисква.
[1] http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2009/06/08/732448_kandidatite_za_profilirani_gimnazii_sa_s_5_hil/
[2] Това е най-ниската сума на единния разходен стандарт на ученик за 2009. Според района, той може да достигне до 1519 лв.
[3] PISA е международно проучване на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), което в последната си вълна (2006) сравни 57 държави по стандарта, качество и възможностите на образователната им среда. В България участваха 4 600 ученици от 182 училища в цялата страна. За повече информация виж: http://www.pisa.oecd.org .
