Създаването на държавни мегакомпании изглежда се услажда на управляващите. Въпреки че по този начин прозрачността в управлението се намалява и се размиват отговорностите (а може би именно поради това). След обединението на 7 енергийни компании в гиганта „Български енергиен холдинг" през 2008 г., сега се е зародила нова идея в тази посока. Този път от земеделския министър Цветанов.
През седмицата министърът заяви, че ще предложи на Министерски съвет да бъде създадено ново държавно акционерно дружество, което да обединява рибарските пристанища в страната - Созопол, Балчик, Варна и др. За целта собствеността на пристанищата трябва да се прехвърли на Министерство на земеделието и храните. Доводът е удобно свързан с европейски фондове и звучи горе долу така: „за да получим пари от Европа, трябва да обединим рибарските пристанища в една държавна компания с ясен статут на собственост". Но тази теза се опровергава от Министерство на транспорта, които са собственици на част пристанищата. Според тяхното тълкувание всяко ведомство или юридическо лице може да кандидатства за финансиране по оперативна програма, при условие, че пристанището е регистрирано като „рибарско".
Но дори и да има нещо вярно в думите на министър Цветанов, т.е. изясняването на статута на пристанищата да улесни получаването на помощи от ЕС, това пак не е валиден аргумент в подкрепа на предложението. Необходимо е да се докаже, че предложените организационни промени ще доведат до по-ефективно управление на пристанищата и няма да изкривят средата за правене на бизнес. Което е крайно съмнително, защото не веднъж сме се убеждавали, че държавата не е добър стопанин и обединяването на пристанищата в държавна мегакомпания може само да доведе до крос-субсидиране и по-малко конкурентен натиск.
А защо не раздържавяване?
Това е добър повод да попитаме защо не се отдават на концесия тези пристанища и не се привлекат частни капитали за развитието им чрез публично-частно партньорство. Защото има значение дали даден обект се развива и стопанисва от частния или държавния сектор - дори когато финансирането идва от европейските фондове. Не е достатъчно само да „усвояваме" пари от Европа, но средствата да се вложат така, че да донесат максимална добавена стойност и да се инвестират в печеливши и икономически издържани проекти.
Участието на частния сектор в пристанищата е практика в много страни - особено в Южна Америка - Аржентина, Бразилия, Колумбия, Мексико. В Европа, пример за частно (и при това много успешно) стопанисване на пристанищата е Великобритания.
Пристанищната индустрия във Великобритания е най-голямата в Европа от гледна точка на обем - над 570 млн. тона товари и 30 млн. пасажери преминават през пристанищата на Обединеното кралство на година.
Повечето от пристанищата са частна собственост - сред които са и най-големите пристанища като Liverpool, Felixstowe, Tees & Hartlepool and Forth Ports (в Глазгоу и Единбург). Най-голямата компания, която притежава 21 броя пристанища, е дружеството с ограничена отговорност „Обединени британски пристанища" (ABP). Приватизацията на пристанищата в Англия започва в началото на 80-те години при управлението на Маргарет Тачър. През 1983 г. ABP е листвана на лондонската борса и придобива статута на публична компания (в смисъла, че се търгува на борсата). През 2006 г. акциите й се изкупуват от консорциум от частни компании, сред които са и Goldman Sachs Infrastructure Partners. През 90-те години следва втора вълна на приватизация на пристанищата в страната. В момента централната власт не притежава дялове на собственост върху пристанищата в страната и съответно - инвестициите за поддържането и развитието им идват от частния сектор. Малка група (под 10%) от пристанищата са собственост на местната власт.
