Съмнявам се, че ще намеря дори един нормален българин, който не би искал нашата родина да се превърне в мощен двигател на икономическия ръст на региона чрез производство на модерни технологии с висока добавена стойност. И сякаш за да отговори на тази нужда, и случайно предизборно, правителството предприема едно мегапътуване в света на нанотехнологиите с обещания за гигаразвитие, но и микрошансове за успех.
Ето какво се случва през 2009 година: правителството решава, че един сектор (нанотехнологии) е приоритетен и обявява стратегическо споразумение с водеща западна фирма (IBM) за създаване на Български нанотехнологичен център - 100% държавно дружество, в което налива 50 милиона лева капитал. Глупави подробности като налична база, човешки ресурси и липсата на конкурентно предимство, разбира се, не са взети под внимание. Историята щеше да е просто тъжна, ако не звучеше до болка позната.
А ето и какво се случва през 1965 година[1]: правителството решава, че един сектор (елекронноизчислитена техника) е приоритетен и обявява стратегическо споразумение с водеща западна фима (Фуджи) за създаване на държавни заводи за изчислителна техника, в които налива 120 милиона лева само за две години. Глупави подробности като налична база, човешки ресурси и липсата на конкурентно предимство, разбира се, не са взети под внимание. Принудени да купуват българските стоки, страните от СИВ генерират оборот към сектора, но в дългосрочен план невъзможността за развиване на конкурентно предимство, ниското качество на продукцията и провала на стимулите, типичен за държавни предприятия довеждат до краха на целия приоритетен сектор.
България не стана Силиконовата долина на Балканите с държавните опити за стимулиране на безспорното перспективния сектор на компютърните технологии. Какво кара правителството да смята, че ще успее с нанотехнологиите? Само едно: наномисълта в мегапроектите.
* Антон Герунов е стажант в ИПИ.
[1] Самата история е подробно разказана в Христов, Х. (2007). Тайните фалити на комунизма. София: Сиела, стр. 154-179.
