"from the Black Swan to the... White Слон"[1]
Строежът на мост, свързващ Сицилия с континенталната част на Италия, се очаква да спаси италианската икономика от рецесия. Именно мостът до Сицилия е нарицателно за мащабните инфраструктурни проекти (на обща стойност 17 млрд. евро), замислени от италианското правителство, чиято цел е създаването на десетки хиляди работни места. В тази си част планът „Берлускони" до голяма степен наподобява на нашенския си план „Станишев". Посланието е ясно - „в криза сме... давайте да харчим".
Всъщност, мостът до Сицилия съвсем не е нова идея. Във всяка своя кризисна програма през последните 30 години, италианското правителство се връща към този проект като възможност за създаване на работни места (и съответно „възможност" за огромни харчове), но докато започне стоежът, кризата е отминала и мостът си остава само пожелание. Проектът често бива окачествяван като класически „бял слон", нарицателно използвано за скъпоструващи и често ненужни проекти.
Бумът на подобни проекти е лесно обясним по време на криза. Въпреки, че политиците не харчат собствените си пари, а тези на данъкоплатците, практиката показва, че те се нуждаят от някаква що годе адекватна аргументация за започването на мащабни проекти. Когато ползите от даден проект са видимо далеч по-ниски от съответните разходите, то тогава този проект се нуждае от допълнителни аргументи в своя полза. Кризата и осигуряването на заетост са скритият коз на правителствата в подобни деликатни ситуации. Самите проекти вече се аргументират по съвсем различен начин. Разходите вече не се правят, за да доведат до някакви ползи в бъдещ момент, а за да осигурят заетост. Тук дискусията е вече тотално различна и управляващите имат своите аргументи. В крайна сметка, ако ще се строи магистрала или мост, напълно логично е някой да се заеме със самото строителство - тоест да се създаде някаква временна заетост. Това едва ли може да се отрече (че все някой ще бъде нает заради проект), въпросът е дали това е реален аргумент в полза на осъществяването на проекта!?
Представете си, че в някакъв отдалечен и закътан район на България някои иска да направи сравнително голямо заведение за бързо хранене, но поради пълната липса на потенциални клиенти тази идея не се осъществява години наред. Казано по-просто, идеята е хубава сама по себе си, но е тотално нерентабилна. Възможно ли е да използваме аргумента със заетостта в тази ситуация? Възможно ли е в момент на криза, предприемачът да бъде подпомогнат от местната власт примерно, защото в заведението ще работят 20 човека, което ще ги върне на пазара на труда? Решение в този дух ще бъде създаването на публично-частно партньорство, с осигуряването на кредитна линия към някоя държавна банка за развитие и поемане на половината от заплатите на персонала от страна държавата. Така ще си имаме чудесно заведение, ще осигурим заетост на тези 20 човека и току виж се е появил и някой клиент все пак.
Истината е, че ако един проект е нерентабилен и не си заслужа във времена на растеж и висока заетост, то идването на кризата не може да промени това. Дори нещо повече, кризата би следвало да дисциплинира, тоест да се съкращават всякакви неефективни разходи, а не да се започват нови такива.
Българските мостове към Сицилия са добре познати - магистралите „Тракия", „Струма", „Люлин" и „Марица"; нова железопътна инфраструктура; нови мощности на ТЕЦ „Марица Изток" (I и II); нова ядрена мощност на площадка Белене; изграждане на модерни бизнес паркове; и т.н. и т.н. Направо е учудващо, че не сме се сетили за Дунав мост 2 като водещ проект в правителствената програма. Така наистина щяхме да конкурираме моста до Сицилия.
[1] Покрай кризата в икономическите анализи се навъдиха всякакви животинки и вече дори могат да се откроят връзките между тях. Според някои (The Black Swan: The Impact of the Highly Improbable; Nassim Nicholas Taleb) именно „черните лебеди" (или по-скоро пренебрегването им) са в основата на кризата, която пък от своя страна очевидно води до повече подобни „бели слонове"...
