Сър Алан Уолтърс почина на 3 януари т.г., на възраст 82.
Той бе сър от 1983 г. След кончината му „Икономист" го „монетаристичният гуру на г-жа Татчър", на която той бе личен икономически съветник. Като такъв той бе допринесъл за програмата, с която тя спечели и изборите през 1979 г., но и за оставката и през 1990 г. (Тогава из България тръгна вицът, че, когато в София стачкуват, в Лондон си подават оставките.)
Сър Алън произхожда от работническа средна Англия, син е на пътуващ из безработните райони бакалин, увлечен интелектуално от комунизма и започва трудовия си път на петнадесет години като оператор на конвейер в обувна фабрика. През 1951 завършва колежа Нъфилд в Охфорд. Когато в края на 1990-те ми се случи да поработя за кратко (с Луиза Пероти от ИНСЕАД) в този колеж, впечатлението ми бе, че професорите там са класически либерали в европейския смисъл на „либерал". Но е известно, че през 1950-те единственият такъв в Нъфилд е проф. Теренс Гордън и че чак до края на 1980-те свободната пазарна икономика се възприема на запад в най-добрия случай като безобидна форма на лудост.
Тогава тясната икономическа специалност на Алън Уолтърс е транспорта. В тази област той е известен с въвеждането на плащането за пътища в Сингапур (1952 г.) и с участието си в избора на площадка за летище Гатуик (1968 г.). През 1959 г. обаче Алън Уолтърс е гостуващ професор в Чикагския университет, където той окончателно стига до убеждението, че количеството пари в икономиката е от съществено значение за договорите и цените, които се сключват в нея. След четиринадесет-петнадесет години публикации и лекции в Бирмингам, Лондонското училище по икономика и сдобиването с място на професор по политическа икономика в Университета Джон Хопкинс в САЩ (1976 г.), идеите на Уолтърс са вече достатъчно популярни след британските тори. (За това спомага и приятелството му с членове на парламента).
Верен на убеждението, че при инфлация не се взимат правилни решения и че това увеличава безработицата, Алън Уолтърс формулира трите кита на възстановяването на икономиката на Великобритания: контрол върху паричното предлагане, намаляване на разходите и данъците, и приватизация. Тези политически мерки са предприети в условията на рецесията от края на 1970-те години. Назначаването на Уолтърс за съветник е възприето като шамар за Банк ъф Ингланд, за лейбъристите и за профсъюзите. Най-голяма и злобна обаче е обидата на икономистите. 394 известни представители на тази професия заявяват в едно известно писмо до в-к „Таймс", че съветникът не може да е прав. След около две години точно обратното е доказано. И Алън Уолтърс е ръкоположен за „рицар". В условията на днешната рецесия, изглежда, всички в Обединеното кралство и САЩ (и Русия, и Украйна, и Казахстан) са забравили поуките на този опит, най-основната от които е максимата: „не може да похарчиш парите, с които предприемачите ще те изведат от упадъка".
По много стечения на обстоятелствата през април 1993 Сър Алън прие моята покана да стане член на Консултативния съвет на института. Ето какво дължа на моето познанство с него.
През април 1993 г. той ме насърчи да се запозная с Лорд Харис ъф Хайкрос, който тогава бе все още основна фигура в Института за икономически работи (ИИР) в Лондон (http://www.iea.org.uk/). Аз тогава не заварих Лорд Харис, но разбрах как се управлява такъв мозъчен тръст и се свързах с Центъра за изследване на пост-комунистическите икономики (http://www.crce.org.uk/) и неговият директор Лисл Бигс-Девидсън. От учредяването си досега Центърът е приютен в сградата на ИИР. Всъщност на сър Алън дължа приятелството си с Центъра, следването на почина на ИИР доколкото ми бе по силите, познанството, приятелството и работата си с Лисл, Любо Сърц, Джон Блъндел, Лорд Харис и много други. (Между другото Лорд Харис е другият известен съветник на Маргарет Татчър. Той също е с работнически произход. Вацлав Клаус го нарича Лорд Харис от Централна Европа.)
През 1994 г. успях да убедя сър Алън да дойде в България, да съветва института и президента Желев в областта на приватизацията. Замисълът бе да убедим президента да наложи вето върху промените в закона за приватизацията и някои други специални закони, с които кабинетът на проф. Беров въвеждаше схемата за масова приватизация. Предвид на плаващите мнозинства в тогавашното законодателно събрание и задаващата се лятна ваканция, ветото имаше известни шансове да спре процеса. Всички аргументи дотогава се оказаха без въздействие и аз исках да се облегнем на авторитета на сър Алън. Вето не беше наложено. Този факт има своите обяснения и извинения. Но за сметка на това Соломон Паси ми помогна да организираме публична лекция на Алън Уолтърс на тема „Разликата между политическа и икономическа свобода", която се проведе във Военния клуб. (Дано някъде да има запис на тази лекция.)
През 1996 г. сър Алън публикува една умопомрачителна за страните в преход статия „Защо трябва да се премахнат МВФ и Световната банка". По неин повод се завърза кореспонденция за парите, валутния съвет в Хонконг и Аржентина, която през 1997 г. доведе до второто участие на сър Алън в българските реформи.
Една от идеята за непопулярна или поне забравена реформа тогава бе да се премахне законът за държавно осигуряване на влоговете от времето на г-н Виденов и да се замени с нещо разумно. Алън Уолтърс ми даде отново назаем авторитета си, за да докажем, че от гарантиране на влоговете може и да има нужда, но не като всеобщо задължение, а като свободен избор в конкурентна среда; така, както би било застраховането им. От всички участници в обсъждането само Емил Хърсев и моя милост отстоявахме тази идея, развита в едно кратко електронно писмо.
Мисля, че последващите развития и по двата повода доказват, че Алън Уолтърс бе прав. По-важното обаче е, че днес няма такива съветници. Дори в Обединеното кралство.
