Една от радикалните реформи на това правителство бе въвеждането на плоския данък. Наскоро пък стана известно, че ще бъдат намалени и квазиданъците, поне един от тях - изискването за минимален капитал при регистрация на фирма. Нищо чудно и на това поприще "социалистите" да се окажат по-радикални от "демократите". Защо се прави това?
Ето няколко примерни отговора: "за това настоява ЕС", "защото не са правени в миналото, а сега вече няма накъде", "идват избори", "иска го бизнесът", "в отговор на световната криза", "управляващите са разумни". Тези обяснения са и верни, и неверни.
Мисля, че е очевидно, че ЕС няма средства за въздействие върху българското правителство. За него е по-важно да доказва, че е необходимо един човек да ръководи на пълно работно време от три до пет проекта, отколкото да застраши с разследване някой заместник-министър. Загубите на субсидии в размер на около 2 на сто от БВП са по-малката беда от разследването на злоупотребите. "Връщането на Европа" на България следва да се схваща като възстановяване на прерогативите по разпределението на пари на европейските данъкоплатци. Статистическа илюзия е да се мисли, че това са субсидии за България. Те имат известно въздействие, но при действащата практика на преразпределение то не е непременно положително за широк кръг хора. Парите от Брюксел са средство за стимулиране на реформи само доколкото загубата им се смята за вина на правителството.
Вярно е, че колкото повече е правителствената намеса в икономиката, толкова повече са възможностите да се правят реформи. Получава се нещо като вечен двигател - създаваш проблеми и след това идваш да ги решаваш. Нетният резултат от такъв подход в дългосрочен план е отрицателен. Един от ефектите на намаляването и на данъците, и на квазиданъците е увеличаването на разполагаемия доход и на събираемостта на данъците. По отношение на данъците тези ефекти се наблюдават доста отчетливо в България: от 2000 г. насам приходите в държавния бюджет от преки данъци са се увеличили повече от два и половина пъти, а тези от ДДС - над три пъти. Не виждам друго обяснение на въвеждането на плосък данък, освен желанието да се разпределят повече средства от държавния бюджет. По отношение на квазиданъците, т.е. на разходите на гражданите в натура (време) и левове за работа с правителството, резултатите са по-невидими икономически и статистически. Но премахването им създава положителен имидж. Особено ако преди това са станали много досадни.
Слава на Бога, периодично се провеждат избори. И тогава проблемите с имиджа излизат на дневен ред. Ако правителството ще връща Европа, това ще рече, че въпрос за това кому принадлежи България не трябва да възниква за избирателите. От бюджета за 2009 г. е ясно, че около 9 милиарда ще отидат за правителствени инвестиционни начинания и фискален резерв (излишък) и още 9.2 млрд. лв. за социално осигуряване. С първата сума разполага правителството - за държавни поръчки. Към нея следва да се добавят 400 млн. лв. за инвестиции от т.нар. резерв за фискална устойчивост. Плюс още един процент от БВП, ако стопанството "съществено стагнира" - каквото и да означава тази фраза. Така вторите 9 милиарда се оказват по-малко от първите 9 млрд. лв. Твърдението, че най-големите разходи в бюджета за 2009 г. са за социално осигуряване (пенсии, здравноосигурителни плащания), трябва да внуши на избирателите, че правителството се грижи за старото поколение и някои други съсловия. Тази грижа си има опашка - ухажването на работодателите чрез финансиране на техните вноски по социални данъци. Обстоятелството, че правителствената каса е посредник, замъглява факта, че кредитор са производителните съсловия, т.е. същите тези работодатели. За да се допълни портретът на реформатора, остава да се намалят квазиданъците, например т.нар. учредителен капитал.
Бизнесът и иска, и не иска реформи. Основните бизнес асоциации доста късно се наредиха сред поддръжниците на намаляването на данъците. В областта на квазиданъците те се опират преди всичко на своите юристи. А техният бизнес е преодоляването на пречки пред предприемачеството - колкото са повече тези пречки, толкова повече и по-лесна е работата. На това отгоре в интерес на вече започналите бизнес е следващото поколение фирми да влиза на пазара по-трудно. В крайна сметка и този интерес се оказва илюзорен, но това е друга тема. Има нещо като репутационен общ знаменател в работата на правителството и универсалните бизнес асоциации. Правителството от време на време отстъпва по някой от квазиданъците, а асоциациите го приветстват. След това и едните, и другите си приписват реформата като своя заслуга. Но и едните, и другите няма защо да бъдат много решителни реформатори.
Ако управляващата коалиция бъде оставена да действа свободно "в отговор на световната криза", тя би действала сякаш е правителство на САЩ. От времето на Рузвелт. Приведените по-горе примери от бюджета за 2009 г. показват, че софийските управници искат с държавен бизнес да противостоят на глобални процеси. Списъкът на държавните проекти в status nascendi показва кой ще спечели от идеята с държавни инвестиции да се поддържа стопанският растеж. Тази политика противоречи и на здравия смисъл, и на опита. Държавното участие в бизнеса има свои разходи, които намаляват общата производителност. На пазара на труда се създават стимули, които ще отнемат квалифициран човешки капитал от частния сектор. Все пак българското правителство не може да действа толкова свободно, колкото в миналото. То не може да финансира "важни" проекти чрез емисия на левове. Именно затова всички предизборни начинания са видими през бюджета.
Остава обяснението, че управляващите са разумни и че техните съветници са умни. Да, това е така, но в описаните по-горе смисли. Ако не ме лъже паметта, идеята за нисък и плосък данък започна да се пропагандира в България през 1997 г. Реформата се случи през 2007 и 2008 г., и то не по най-добрия възможен начин. Още по-показателен е случаят с промените в регистрацията на фирмите. От разработването на идеята до безобразното й приложение изминаха дванадесет години. Иде ми да кажа нещо и за реформите в съдебната и административната система. Но засега са минали само десет години, откак стана ясно какво трябва да се прави.
* Статията е публикувана за първи път във в-к „Дневник" на 16 декември 2008 г.
