Новоизбраният президент Барак Обама иска голям пакет от "стимулиращи" мерки, за да създаде 2.5 милиона работни места до 2001 г. Много подробности не са съвсем ясни, включително и какъв точно е размерът на държавните разходи, които ще предложи и как ще измери колко точно са създадените работни места. Според официалните съобщения в пресата новата администрация очаква между 400 и 500 млрд. долара през следващите две години, но в-к Вашингтон Пост пише, че Демократите говорят за общо 700 млрд. долара за периода.
Напълно очаквано, изгледите за всички тези нови разходи (повече от рекордните увеличения на разходите през последните осем години) отприщиха апетита на групите със специални интереси. Между групите, борещи се за държавния кокал, са строители на жилища, автомобилни компании, строители на пътища, щатски и местни правителства, лобито на програмата за купони за храна, зеленото лоби и компаниите за алтернативна енергия.
Лесно би било да пренебрегнем тази вакханалия от разходи просто като плячка за победителите във войната. В крайна сметка, Демократите спечелиха изборите и сега възнамеряват да възнаградят групите със специални интереси, които ги подкрепиха. Това обаче, не е цялата картина. Някои от поддръжниците на новите разходи изглежда искрено вярват, че правителството може да създаде нови работни места.
Това отчасти може да се приеме за кейнсианска икономика, а именно - теорията, че икономиката може да бъде подсилена, ако правителството взема пари назаем и ги дава на хората, за да ги похарчат. Това уж "завърта колелата" докато парите циркулират из икономиката. Кейнсианската теория звучи добре и би било страхотно, ако беше вярна, но има един направо заслепяващ логически недостатък. Той е, че не обръща внимание на факта, че в реалния свят правителствата не могат да инжектират пари в икономиката, ако преди това не ги вземат от нея. По-конкретно, теорията разглежда само едната страна на уравнението - това, че правителството пълни десния джоб на икономиката. Но откъде правителството взима парите? Взима ги назаем т.е. от левия джоб на икономиката. Няма нарастване на това, което Кейнс нарича "агрегатно търсене". Кейнсианството не повишава националния доход, а просто го преразпределя. Паят бива разрязан по различен начин, но не става по-голям.
Емпиричните доказателства също показват, че кейнсианството не работи. И Хувър, и Рузвелт са увеличили драматично разходите, без въобще да се притесняват от големите дефицити, които са предизвикали, но въпреки това икономиката е била в ужасно състояние през 30те години на 20ти век. Кейнсиански стимули са били опитвани и от Джералд Форд и Джордж Буш без ефект върху икономиката. Кейнсианството се провали и в Япония през 90-те години на 20в.
В интерес на истината това, че кейнсианството не може да ускори икономическия растеж, не означава непременно, че държавните разходи не създават нови работни места. Нещо повече, аргументът, че правителството е способно да разкрива работни места не зависи от кейнсианската икономическа теория. Например, преди няколко години политици и от двете партии защитаваха популярния сред гласоподавателите им проектозакон за транспорта, въпреки че растежът на икономиката беше значителен и създаването на нови работни места беше отправната точка на дискусиите им.
За нещастие, колкото и да се анализира ситуацията, тезата, че правителството създава работни места няма доказателство на практика. Теоретичните и емпирични данни оборват тази хипотеза и водят до три неизбежни извода:
- Теорията за държавно създавани работни места не отчита загубата на ресурси за продуктивния сектор на икономиката. Фредерик Бастиа, великия френски икономист (да, имало е френски икономисти достойни за уважение, макар и всичките да са живели през 19 в.) е известен по много причини, една от които е обяснението му за "видимото" и "невидимото". Ако правителството реши да построи "мост към нищото", лесно се виждат работниците, заети с проекта. Това е "видимото". По-малко очевидно е, обаче, че ресурсите за изграждане на моста са взети от частния сектор и вече не са налични за алтернативни приложения. Това е "невидимото".
- Така наречените "пакети от мерки за стимулиране" обикновено са "много харч за нищо". Дори и да приемем, че парите падат от небето и не трябва да се тревожим за "невидимото", правителството никога не е ефикасно средство за постигането на дадена цел. Харвардският професор Грег Манкю е взел данните за парите, които се дискутират и твърденията за броя работните места, които ще бъдат създадени (ако въобще бъдат създадени) и е пресметнал, че всяко ново работно място ще струва $280 000. Но тъй като парите не падат от небето, тази цифра е само частичен измерител на реалния разход. Реално погледнато, цената на всяко създадено от правителството работно място би трябвало да отразява алтернативното по-продуктивно приложение на тези $280 000 в частния сектор.
- Държавните служители са прекалено добре платени. Има няколко обяснения на големите разходи на правителството за "създаване" на работни места, включително и неизбежната неефикасност на публичния сектор. Главният фактор, обаче, е прекомерно високото заплащане на бюрократите. Според данни на Бюрото за икономически анализ, средностатистическият служител на федералното правителство получава два пъти повече пари от средностатистическия работник в продуктивния сектор.
Независимо от изброените аргументи, политиците във Вашингтон най-вероятно ще прокарат закон за "стимулиране" на икономиката, пълен с мерки, имитиращи дейност. Макар и да има няколко наивника, които мислят, че голямото нарастване на правителственото бреме е рецепта за създаването на нови работни места, политиците имат лична причина за подобни действия и тя е, че те ще увеличат властта и влиянието им.
Те печелят, а данъкоплатците губят.
* Преводът е на Любен Иванов, стажант в ИПИ. Оригиналната статия е достъпна тук.
