Според данни от Агенцията за икономически анализи и прогнози (АИАП)[1], делът на контролираните цени в икономиката се е понижил от 21,3% за 2006 г. до 17,4% за 2007 година (за сравнение през 1991 и 1992 този показател е 14%, съответно 13,4%, а през 1996 година, 52,4%). Въпросите в случая са два - това много или малко е и дали тук се включват всички цени, върху които под една или друга форма държавата пряко оказва влияние (ако говорим за непряко влияние, то тогава би трябвало да включим всички цени).
По първият въпрос, логично е, че единен процент за всички икономики не може да се изведе независимо от прилагания подход за изчисляване - най-общо с или без претегляне по някакъв признак, тъй като структурата на потребление и съответните цени може значително да варират от икономика до икономика (например в страните с по-студен климат се използва повече отопление или енергия, а това са отрасли, чиито цени традиционно се регулират). Следователно нека обърнем внимание на някои от основните възгледи по въпроса. Според преобладаващото мнение в икономическата теория, ценовият контрол по отношение на частни компании е оправдан единствено в случаите, когато е налице т.н. естествен монопол или пазар, който може да бъде обслужван при най-изгодни условия единствено при наличието на едно предприятие - железопътни, газо-, водо- и електропреносни мрежи и др.; твърди се, че това е така поради наличието на много високи първоначални разходи, съответно "естествена" трудност за навлизане на нови участници на пазара и потенциална неефективност ако те са повече от един (това все пак е доста спорно особено ако се разглежда достатъчно дълъг инвестиционен хоризонт). Други икономисти[2] считат че, категорията "естествен монопол" по принцип не съществува и ценовият контрол никога не е икономически оправдан. Разбира се има и хора, които считат, че в колкото по-голяма степен се контролират цените, толкова по-добре би било всичко (под всичко те вероятно имат предвид собственото си благоденствие, а под контрол на цените, вероятно единствено онези, които те считат за правилно, че трябва да са по-ниски или по-високи).
Ако като изходна точка отхвърлим третия възглед поради ненаучност и втория, тъй като не е общоприет (което не означава, че общоприетото и в случая е правилно), то изводът за България е прост: контролът върху цените е много по-разпространен от онова, което се счита за оправдано дори от преобладаващата част от икономистите. По един или друг начин се определят цени в много други отрасли освен изброените, като за доказателство за това е например Закона за тютюна и тютюневите изделия, както и много други нормативни актове.
По отношение на втория въпрос, трябва да се отбележи, че онова, което се разбира под ценови контрол в тесен смисъл или - административен орган директно определя някаква цена - е далеч от реално упражнявания контрол, тъй като тук не се включват много други механизми за намеса в ценовата политика на частните организации. Накои от тях са:
- Поставянето на ценови тавани и подове;
- Изискване за съгласуване с определен орган;
- Изчисляване по зададена формула, която се определя административно;
- Спазване на предварително предписани и задължителни изисквания за ценообразуване;
- Държавни гаранции, преференции, субсидии, обвързани с изискването за следване на определена ценова политика.
За да не се случват кризи, частният сектор трябва да може да ценообразува свободно
Най-основната причина, поради която ценовия контрол не трябва да се използва е факта, че цените и ценовите съотношения към всеки един момент отразяват предпочитанията на потребителите, на тази основа решенията, които се вземат от инвеститорите / компаниите, както и текущото и очакваното бъдещо състояние на наличните технологии и природни ресурси. Тъй като всички изброени категории са динамични величини (промяна в търсенето на потребителите, прехвърляне на инвестиции от един сектор в друг, промяна в маркетинговата политика на компаниите, развитие на нова технология или технологични решения, по-бързо от очакваното изчерпване на природни ресурси или откриване на нови находища), то и цените и ценовите съотношения трябва да могат да се променят по съответния начин, за да отразяват свободно промените в средата. А това е жизненоважно, тъй като точно ценовите съотношения "подават" информация на всички потребители и компании за това както се случва в икономическия живот. В този смисъл, всяка форма на административен контрол върху ценообразуването, задържа комуникирането на тази промяна и води до т.н. изкривявания на пазарите и изкривявания на стимулите и като следствие вземането на погрешни икономически решения[3]. В по-широк план, ако приемем, че влиянието на централните банки (чрез цената на кредита) върху решенията на частните банки е форма на намеса в ценовата им политика, то можем и да заключим, че сегашната финансова криза е поредното доказателство за необходимостта и важността от запазване на свободното ценообразуване.
[1] http://www.aeaf.minfin.bg/bg/analytical_series/2007/inflation_01_2007.php
[2] Вж. например Thomas DiLorenzo, "The Myth of Natural Monopoly" - http://mises.org/journals/rae/pdf/RAE9_2_3.pdf
[3] За повече информация по темата с включени реални примери от световната стопанска история, препоръчвам книгата на Dwight R. Lee и Robert F. McNown - "Economics in Our Time", "Science Research Associates" Inc., 1983;
За повече информация за значими случаи на ценови контрол преди всичко от далечното минало, вж. Thomas DiLorenzo, "Four Thousand Years of Price Control", Ludwig von Mises Institute - http://mises.org/story/1962
