Министерство на финансите откроява два основни момента по отношение на бюджетната реформа. Това са програмното бюджетиране и финансовата децентрализация.
Към настоящия момент е постигнат значителен напредък по отношение на утвърждаване на програмния подход на бюджетиране на всички етапи на бюджетния процес и разширяване на неговия обхват. Визията е през следващите години да продължат усилията, насочени към усъвършенстване на бюджетните практики при планирането, съставянето, изпълнението и контрола на бюджета и в посока повишаване прозрачността на бюджета.
Не толкова добре стоят нещата по отношение на финансовата децентрализация в страната. Именно в това отношение Бюджет 2009 разочарова. През последните година-две имаше някакво раздвижване по отношение на местните финанси, като общините вече могат да определят размера на местните данъци такси. Това обаче се случва в определени със закон граници и на практика данъчната конкуренция между отделните общини е отново невъзможна. Като прибавим към това и фактa, че постъпленията от тези данъци за първите осем месеца на 2008 г. са под половин милиард лева (или с пъти по-малко от одобрените за разходване средства от излишъка), виждаме целия абсурд на ситуацията. На практика, общините имат правото да определят размера на тези налози, които носят по-скоро символични постъпления в хазната, при това го правят в строго дефинирани рамки. Дори прехвърлянето на патентния данък към местните налози не промени тази картинка. Политиката в това отношение (или по-скоро липсата на такава) е на светлинни години от основната цел на Стратегията за децентрализация, а именно „ускорено прехвърляне на правомощия и ресурси от държавните органи към общините за укрепване на местното самоуправление".
Истината е, че финансовата децентрализация в България не трябва да е насочена само към естественото право на общината сама да определя размера на досегашните местни данъци (като данъка върху недвижимите имоти, данъка при дарение, данъка върху наследствата и данъка върху превозните средства), но също така и към изземване от страна на общината на някои инструменти на данъчната политика, досега присъщи на централната власт.
За да говорим за каквато и да е била финансова децентрализация, общините трябва да могат да определят напълно свободно размера на местните данъци и такси. Това означава да няма минимални и максимални прагове. Това дори означава да няма конкретно дефинирани (чрез закон) местни данъци и такси. В крайна сметка, дадена община може да реши да премахне данъка върху наследствата например. Това би следвало да е решение само и единствено на местните управници.
Всъщност, всички преки данъци могат спокойно да станат местни. И подоходното, и корпоративното облагане могат да бъдат прехвърлени като отговорност на общините, чието финансиране вече да не зависи предимно от решенията на Министерски съвет. Това би позволило на общините да се конкурират помежду си както по отношение на бизнес средата, така и по отношение на предоставяните публични услуги. Преките данъци съвсем не са основният източник на средства за държавната хазна, така че прехвърлянето им към властта, която е най-близо до хората, съвсем не би било нелогично действие.
