Ако правителствените агенции натискат банките да дават заеми на хора, които са с висок кредитен риск, гледате на това като провал на капитализма или като провал на правителството? Някои от левите политици и коментатори твърдят, че финансовата криза е резултат от твърде многото дерегулация, заложена в "капиталистическата" политика на президента Рейгън. Онези, които отправят тези твърдения обаче или пренебрегват фактите, или много лъжат.
Първо, няколко основни факти: Кристално ясно е, че настоящата финансова криза започна с проблемите на две огромни държавно-спонсорирани предприятия (ДСП) - Фани Мей и Фреди Мак. Тези две институции закупиха ипотечни кредити от банки, за да позволят на последните да дават все по-рискови заеми с изричната цел да увеличат домашната собственост.
На Фани и Фреди беше разрешено да имат по-нисък процент на капиталовите резерви, необходими в случай на загуби, отколкото други чисто частни банки бяха задължени да пазят. Фани и Фреди и двете се ангажираха в счетоводната практика, която съдилищата бяха определили като неподходяща и мошеническа. Фани и Фреди допринесоха милиони долари на политически кандидати, включително и повечето членове на Конгреса.
По време на управлението на Картър, Демократичният конгрес прокара Закон за местното реинвестиране (Community Reinvestment Act - CRA), който даде на федералните регулаторни органи правото да окажат натиск върху банките за даването на високо-рискови кредити на домакинства и малки фирми. По време на управлението на Клинтън, на CRA се даде повече власт, за да се принудят банките да издават дори още по-рискови заеми на бедни домакинства. Служители на администрацията на Буш и членове на Конгреса, който се опитаха да задържат CRA, защото виждаха идващ влак развалина, бяха обвинени в расизъм от някои демократи в Конгреса и леви активистки групировки.
Федералният резерв навлезе в политика на прекалено лесни пари, отрязвайки процента за федерални средства на само 1% през юни 2003 г., процент, по-нисък от инфлацията. По този начин банките бяха насърчавани да предоставят много повече нископроцентови ипотечни кредити, отколкото биха могли да предложат на ДСП. Всички знаеха, че лихвените проценти в крайна сметка ще се повишат и много кредитополучатели тогава няма да бъдат в състояние да изплащат ипотеките. Но всеки, участващ във веригата си мислеше, че може да прехвърли вината на следващия „лапнишаран". Резултатът, данъкоплатецът се превърна в крайния „лапнишаран".
Финансовите регулатори се предполага да защитават целостта на системата, инвеститорите и потребителите. Анти-капиталистически ляво настроените бяха тези, които настояваха регулаторите да накарат банките да дават лоши кредити и да се уверят, че ДСП няма да се придържат към правилата, които всички останали спазват. Ако имате някакви съмнения за това, хвърлете поглед на това видео, което показва членове на Конгреса, нападащи регулатора и защитаващи неподходящите практики на Фани Мей и Фреди Мак, който допринесоха за финансовата криза:http://www.eyeblast.tv/public/video.aspx?RsrcID=36431.
Съществува опасност, че законопроекта за излизане от кризата и други съпътстващи мерки ще бъдат използвани за допълнително подкопаване на свободнопазарния капитализъм и постоянно разширяване обхвата на федералното правителство, вместо да се въведат мерки за коригиране на реалния проблем на законите и регулирането, които подравят правилното функциониране на пазара. Роналд Ут, бивш директор на Службата за управление и бюджет, а сега старши изследовател в организацията „Херитидж", наскоро написа следващите редове, съдържащи малко история, която твърде много са забравили:
„След рухването на фондовата борса през октомври 1929, администрацията на Хувър опита да прокара своя изход от Великата депресия, увеличавайки федералните разходи с 47% между 1929 и 1932 г. В резултат на това, федералните разходи като процент от БВП се увеличиха от 3,4% през 1930 до 6,9% през 1932 и достигнаха 9,8% до 1940 г.. През този период много от федералните програми, които в момента са използвани за разширено действие - Фани Мей, „Хоум Оунърс Лоун Корп.", FHA [Федералната жилищна администрация], FHLBB [Федералната домашна кредитна банка] - бяха създадени."
„Докато тази точка на носталгия развълнува много защитници на разширяването на федерално правителство, обикновените граждани и данъкоплатци трябва да забележат, че въпреки всичките разходи и бюрокрация на новото правителство, по-малко американци имаха работни места през 1940 в сравнение с 1929 г. Нещо повече, размерът на домашната собственост от 43,6 процента през 1940 г. беше най-ниският регистриран от Бюрото по преброяване на населението, дори под нивото от 47,6% през 1890 г."
Разходите на Федералното правителство сега са се увеличили на повече от 20% от БВП, а общият сбор от федералните, държавни и местни разходи възлиза на повече от една трета от БВП. Регулаторните разходи са се увеличили дори по-рязко. Проблемът не е резултат от твърде малко регулация, а от прекалено многото регулиране, използвано да подплати джобовете и властта на политиците, а не да служи за постигането на легитимни цели.
Това, което видяхме не е провал на свободнопазарния демократичен капитализъм, а пореден провал на правителството, което унищожи нормалните пазарни механизми за справяне с риска. Налице са много призиви „алчните" да бъдат наказани, но политическата „алчност" за власт и пари е още по-опасна от крайностите, практикувани от случайни бизнес хора. Ако алчните трябва да плащат глоби или да отиват в затвора за техните грехове, е важно да не изпусна Демократическият представител Барни Франк от Масачузетс и сенаторите Крис Дод от Кънектикът и Чарлз Шумер от Ню Йорк, и много от техните колеги. Техните действия струват доста повече на американския народ и другите, отколкото действията на който и да е изпълнителен директор на Уолстрийт.
* Статията е публикувана за първи път във вестник "Washington Times" в сряда, 1 октомври 2008. Преводът е с любезното позволение на автора. Преводът е на Игнат Ангелов, стажант в ИПИ. Оригиналната статия е достъпна тук.
** Ричард Ран е старши изследовател в Института Катон и председател на Института за световен икономически растеж.
