Обикновено ако един производител работи на загуба повече от 3-4 месеца той просто фалира и излиза от бизнеса. Различна е ситуацията ако на този производител е обещано да получи субсидия, независимо дали е успешен или не. Опростено погледнато тази ситуация изглежда абсурдна. Не така ще кажат обаче земеделските производители и преработватели в България и въобще в Европа, които са основни участници в Общата селскостопанска политика на ЕС и както печелят от нея, така и в последно време май повече губят.
Протестите в Германия, Франция и у нас от последните месеци схематично очертават следните особености на сектора земеделие.
Първата особеност е, че за обществото е относително трудно да проумее кой точно получава субсидии, какво се случва с тях и колко всъщност са. С други думи, има изградена сложна система от отношения в този сектор и реалните средства, които се пренасочват от бюджета не са лесно идентифицируеми от обществото. Това позволява лесно да се протестира, защото нормалните хора съчувстват на всеки, който твърди, че положението е трагично и ще се колят животни. Дали е така и защо обаче е трудно да се докаже на обществото, особено като насреща са разярени производители.
Втората особеност са бариерите да навлезеш - да станеш млекопроизводител например. ЕС дава субсидии и затова изисква определено качество и количество (квоти) и ако не влезеш в системата не можеш да произвеждаш. Така всички, които в момента протестират или обмислят подобни действия всъщност настояват за субсидии само за определени групи в обществото бидейки сигурни, че останалите фирми нямат никакъв шанс да се възползват от тях. В обратния случай, ако при всеки протест, при който правителството удовлетворява исканията за повече пари от бюджета, дори и с цената на глоби от ЕК и няма бариери за навлизане, всеки разумен предприемач ще се насочи към сектора за да получи субсидията. Това ще означава повече конкуренция за клиенти и ще дойде момент, в който получаваната субсидия въобще няма да е достатъчна за нормалното съществуване на многото фирми поради по-малкото клиенти.
Третата особеност е фактът, че селското стопанство е сектор със затихващи функции. То има отрицателен принос за растежа на икономиката ни през последните две години, въпреки че получава голям брой субсидии и помощи както от държавния бюджет, така и от ЕС. Положителна връзка, обаче, между вливаните пари в сектора и икономическото му развитие, не може да се намери. Ако е обратното и земеделието се развиваше динамично и едновременно с това има силни бариери за навлизане това едва ли щеше да е непреодолимо препятствие пред желаещите - те просто ще използват всякакви начини за преодоляване на бариерите (формални и не толкова официални), ще получат субсидията и в бързо развиващия се сектор скоро ще възвърнат първоначалните си разходи. Затова е съвсем логично, че се търсят привилегии и допълнителни субсидии за затихващ сектор като селското стопанство.
Последната особеност са най-общо обещанията, които се дават за субсидии и които са единствения начин на всички „въди" да оцелеят. Веднъж дадени е много трудно да не се спазят. И докато в процеса на обещаването всичко е наред, т.е. биваш избран, то когато те трябва да се изпълняват става сложно, особено когато има финансови възможности за това - голям бюджетен излишък. В такава ситуация е трудно на правителството да има полезен ход, особено в предизборна година.
Посочените характеристики са отлични предпоставки за провеждане на протести и блокиране на пътища - затихващ сектор, с малко участници в него, труден достъп, очаквани огромни ползи от субсидиите, почти никакви изгледи за неочаквана конкуренция отвън и най-важното - бюджетен излишък, от който да се иска плащане. Описаната ситуация е и прекрасна възможност за политиците с различни мераци да оказват натиск. И те го правят. Важните факти обаче са следните:
1) Отпускането на кредити, субсидии, помощи и прочее показва, че държавата смята, че самите земеделски производители не могат да се справят и не могат да намерят финансиране за дейността, с която са се захванали. Явно държавата, българските и европейски чиновници знаят колко и каква продукция трябва да се произведе. Проблемът е, че се планира производство без да се знае дали ще се реализира продукцията и на какви цени.
2) На земеделието продължава да се гледа като на отрасъл, който трябва да произвежда някакви количества от някакви продукти, без да се имат предвид цените и търсенето на пазара. Това, че някой ще произвежда повече круши, мляко или картофи въобще не означава, че някой друг ще иска да ги купи. Особено важно е да се знае, че изказвания в стил, че без земеделие ще измрем от глад са просто спекулация. Подобни твърдения имаше назад в годините, когато редица традиционни за българската икономика отрасли загиваха, когато се затваряха предприятия. Трябва да е ясно, че ние сме отворена икономика и за редица продукти и стоки е много по-печелившо да се внесат, потребителите избират вносни стоки с високо качество, голям избор и ниски цени.
3) Ако държавата за пореден път раздаде допълнителни компенсации от държавния бюджет (както беше и за сушата, наводненията и т.н.), това означава, че данъкоплатците ще бъдат натоварени допълнително с данък "земеделие", т.е. част от парите от данъци ще бъдат насочени към селското стопанство. Отново.
4) Държавата не иска да си направи нормалните изводи, че като даваш пари на затихващ отрасъл той ще продължава да иска все повече, ще става все по-неефективен и зависим, и ще бъде удобен инструмент за политиците.
Нека се върнем няколко години назад и си спомним какво се случва всяка година, непосредствено след жътвената кампания - от юли до октомври. През 2003 реколтата от зърно е слаба поради лошото време. Земеделските производители искат компенсации от държавата, а хлебопроизводителите и животновъдите - правителството да се намеси, за да намали цените. В резултат се въвежда забрана за износ на пшеница и брашно. През 2004 реколтата е добра, предлагането се увеличава и цените намаляват. Средната изкупна цена е с около 50% по-ниска спрямо 2003 и държавата се намесва, за да вдигне цената и изкупува чрез държавния резерв пшеница на по-висока цена от средната за периода. През 2005 поради проливните дъждове част от реколтата пропада и земеделските производители в засегнатите региони искат компенсации. Държавният резерв изкупува пшеница на по-висока от средната пазарна цена, за да увеличи цените. През 2006 реколтата е добра и цената на пшеница спада. Земеделските производители протестират и заплашват да блокират магистралите поради ниската изкупна цена. Искат от държавата да увеличи субсидиите, а държавният резерв да изкупи хиляди тона жито. През 2007 реколтата е лоша поради сушата, безснежната зима и последвалите наводнения през летните месеци. Предложенията на купувачите на стоковата борса достигат невиждано високи цени за тон. Земеделците получават компенсации за лошата реколта. Хлебопроизводителите и животновъдите от своя страна настояват за намеса на държавата, за да се намали цената. Тази година реколтата е добра и е ясно какво да очакваме. Видно е също, че правителството ще реши отново да се намеси, дори и с риск от глоби. А всички ние ще продължаваме да гледаме безучастно, защото няма начин да има протест срещу стачкуващите производители. А може би било полезно.
Най-доброто, което може да се направи в тази ситуация е да се въздържаме от всякакви допълнителни плащания за земеделието и да се даде ясен знак, че там където няма печалба не трябва да има производство, още повече да се наливат нашите пари.
* За първи път статията е публикувана във вестник 24 часа на 29 август 2008.
