Корупция съществува навсякъде по света. Това е явление, което, когато бъде забелязано, може да бъде излекувано при наличието на политическа воля и технически средства. Докладите на Европейската комисия и последвалият обществен отзвук не само у нас показват, че е достигната точка на нетърпимост, при която няма съмнения за наличието на тотална корупция в България.
Смятаме, че големината на публичния сектор пряко определя нивото на корупция в България. Вярваме, че по-нататъшната приватизация на държавни и общински предприятия, олекотяването на регулативните режими и премахването на различни вратички в закона, както и намаляването на административния апарат, директно ще отрежат възможностите за корупция, облагодетелстване на обръчи от фирми и злоупотреба с власт. Става въпрос не само в частния случай с европейските пари, но и за дългосрочното развитие на държавността и бюрокрацията. Основната идея е, че при прехвърляне на контрола към частния сектор и публично-частни партнъорства, може по-лесно да се потърси отговорност от един малък държавен апарат при ясно разпределение на работни задачи.
Забележителният труд на ЛаПаломбара (1994)[1] за позитивната взаимовръзка между процента на държавните разходи от БВП и корупцията изказва предположение, че с изключение на Скандинавските страни, такава корелация наистина съществува. Други изследователи се задълбочават в структурата на правителствените разходи и откриват, че това е всъщност по-важният фактор от самата абсолютна стойност. Тоест, корупцията е по-възможно да се появи когато правителствените трансфери преобладават над тези, финансиращи основната функция на държавата - да изгради система, която предполага стабилни парични носители, осигурява коректното и безпристрастно изпълняване на различните видове договори, предпазва своите граждани от агресори, които целят да отнемат тяхното частно имущество, и предоставя т.н. "обществени блага" като улично осветление, пожарна помощ и др.
Паоло Мауро (1998)[2] открива в емпиричните си изследвания, че корумпираните политици предпочитат да пренасочват държавни средства към сектори, при които е лесно да се скрият корупционните практики. В резултат, най-големите подкупи се генерират при държавно регулирани пазари с малка конкуренция и при стоки, чиято цена е трудно да бъде наблюдавана. Например, държавата решава, че ще строи магистрала или спортна зала като скрива плановете за строителството, защото са държавна тайна. Стимулите за корупция се увеличават многократно при липсата на прозрачност. Мауро също така развива регресионен модел, който показва противоположна взаимовръзка между нивото на корупция и нивото на пари, разпределени за образование и вероятно, здравеопазване.
Танци и Давоуди (1997)[3] твърдят, че политическата корупция изкривява процеса на вземане на решения що се отнася до публични инвестиционни проекти. По-високата корупция пряко корелира с по-високо публично финансиране и по-лоша инфраструктура и възвращаемост от други проекти на база емпиричните сравнения между страни за 15-годишен период. Авторите прилагат като конкретен пример корупционните практики в Италия през 80-те и 90-те, които според изследване на Транспарънси дългосрочно увеличават цената на публичните услуги, конкретно в Милано. Само две-три години след избухването на разкриващите корупцията скандали разходите за градския железопътен транспорт падат с 52%, цената на километър в метрото с 57%, а бюджетът за новия летищен терминал е намален с 59%.
Посочените изследвания показват, че наличието на корупция в България не е изключение от останалия свят, но също така дават обяснение за неефективната ни бизнес-среда и лошите инфраструктурни проекти. Липсата на политическа воля за справяне с корупцията е важният детайл, който контрастира с опита на другите страни. Реорганизацията и преместването на отдели и структури явно не дава резултат в България, затова е нужно да се премине към по-решителни мерки като съкращаване на административния апарат и намаляване на правителствените разходи. Едва ли някой вече вярва, че държавата може вътрешно да се справи с проблема и ето защо, елиминирането на ненужния административен щат и обособяването на малки, малко на брой и ефективни структури за боравене с европейски пари, ще е най-доброто и бързо решение. От резултата на тази реформа ще зависи и степента на воля на правителството да се "разправи" с корупционните практики по всички етажи на администрацията.
[1] LaPalombara, J., Structural and Institutional Aspects of Corruption Social Research 1994
[2] Mauro, P., "Corruption and the composition of government expenditure" Journal of Public Economics 69 (1998) 263-279
[3] Tanzi, V. and Davoodi, H., "Corruption, Public Investment, and Growth" IMF Working Paper October 1997
