"Новият лейбъризъм" е наименование, което датира от конференция на Лейбъристката партия от 1994 г. и ознаменува началото на вътрешнопартийната промяна, търсеща представителство във властта след безпрецедентния период на господство на Консерваторската партия в рамките на 5 мандата. Стратегът Питър Менделсон издърпва дуото Тони Блеър-Гордън Браун от дълбоките партийни редици като оръжие за скъсване с миналото на партията, някога създадена от синдикатите. През 1995 г. под председателството на Блеър, лейбъристите отменят четвъртата клауза в конституцията на партията, която я обвързва с национализация на важни за страната индустрии и подчертава про-европейски курс на развитие.
Лейбъристите постигат впечатляваща изборна победа през 1997 г. в следствие на няколко фактора. Тони Блеър залага изключително на своя медиен имидж, което му носи плодове, защото медиите го обикват. От друга страна, във време, когато политическата реторика е почти изхабена, след дългото управление на Консерваторите, лейбъристите внасят свежи идеи за по-добро управление на публичните услуги, т.нар технократски подход. Издънките на Джон Мейджър в икономическата политика, които подклаждат инфлацията и бутат основния лихвен процент нагоре, също допринасят. Прикрепянето на паунда към германската марка на по-високо от реалното равнище с цел да се "внесе" стабилната немска монетарна политика и ниска инфлация подбужда спекулативни транзакции, които в крайна сметка девалвират паунда и изритват британската валута от прохождащия монетарен механизъм в Европа.
Крайните крила в лейбъристката партия се надяват, че бюджетните разходи ще нарастнат главоломно след убедителната изборна победа. Правителството обаче продължава линията на предишните правителства и не разпуска бюджета. Едно от първите много важни действия на лейбъристите е да дадат операционна независимост на националната банка при определяне на основния лихвен процент. Интересно е, че дори Тачър не си позволява такава стъпка, твърдо убедена, че правителството се нуждае от свободата да манипулира лихвения процент по свое усмотрение. Лейбъристите изказват планове за оптимизация на публичните разходи в здравеопазването и образованието, вървящи ръка за ръка с подобряване на тяхното качество.
Нека се върнем към начина, по който Браун и Блеър постигат своите цели и крепят лейбъристката партия вече трети мандат във властта. Браун е едва вторият или третият премиер след Джон Мейджър, който не завършва един от двата най-престижни университети в Англия, но за сметка на това показва забележителни умствени и лидерски качества още в тийнеджърските си години. Запознава се с Тони Блеър съвсем случайно - двамата делят една и съща стая в централата на партията в Лондон. Браун първоначално пренебрегва Блеър като негов опонент за председателското място, но Менделсон хитро избира втория като по-харизматичен и грабващ гласоподавателите. Говори се, че Браун не се включва в надпреварата за председателското място, като част от уговорка между двамата Блеър да му отстъпи премиерското си място през втория мандат, а финансовото ведомство под ръководството на Браун да получи повече правомощия във вътрешните работи на страната. Оттеглянето на Блеър едва през третия му мандат и постоянното съперничество между двамата за повече власт разкрива защо взаимоотношенията между двамата постепенно се влошават през годините. Макар някои от тези междуособици остават скрити за общественото око, нерядко Браун открито се противопоставяше срещу идеи на Блеър за реорганизация на публичните услуги. Някои анализатори спекулират, че това е с цел използване на същите идеи, когато Браун стъпи на председателското място. Ето защо Браун е емоционално обременен с желанието да остави свой отпечатък в Британската политическата история като скъса с наследството, оставено му от Блеър.
Взаимното уважение между двамата, от друга страна, е отчетливо припомнено от Браун на последното заседание на кабинета под председателството на Блеър. Гордън казва: "Каквото и да постигнем в бъдещето, то ще е, защото на твоите рамене", с което му отдава заслуженото за изпълнението на основните лейбъристки идеи, като въвеждане на минимално почасово заплащане и подобрение на публичните услуги.
Нежеланието на Браун да се занимава с европейските въпроси и да обвързва Великобритания с целите на на Европейския съюз е очевидно, но Блеър вече е постигнал много в тази насока въпреки крехките антиевропейски настроения в обществото. Браун има интерес да поддържа предначертания от Блеър път и да служи като гарант за неразривността на отношенията между САЩ и Европа, което позволява и по-голяма политическа гъвкавост за самия него. Браун съумя да подпише Лисабонския договор инкогнито, като не присъства на общото подписване с другите премиер-министри, с което успокои общественото мнение, но все още се намира в трудно положение, защото един евентуален референдум в страната би бил пагубен за партията му. Британската външна политика днес е много по-динамична отколкото при Тачър например, главно защото регионалните конфликти неминуемо се превръщат в глобални проблеми при появата на заплахи като световния тероризъм. Активното участие във военните операции в Ирак и Афганистан се оказаха препъни-камък за политическия рейтинг на Блеър и вече може би се оказват тежко наследство за сравнително неопитния във външните работи Гордън.
Рейтингът на Браун устойчиво върви надолу, докато опонентът му Дейвид Камерън от Консерваторската партия се радва на все по-широка обществена подкрепа. Някои медии оприличават Камерън като копие на Блеър - млад, вечно усмихнат и надъхан, което може само да тревожи Браун, поел кормилото на страната в едно объркано време.
Следва продължение.
