Наскоро Комисията за регулиране на съобщенията (КРС) обяви 12-те кандидати за четвърти мобилен оператор в обхвата от 1800 мегахерца. Разбира се, от КРС все още нямат представа за начина, по който ще се издаде лицензът за използване на радиочестотния спектър. Ясно е, че ще се проведе търг или конкурс, но условията тепърва предстоят да бъдат дефинирани от самата комисия. Какви обаче са добрите практики по света?
Всъщност, преди да преминем към същността на нещата, е редно да уточним, че самата изначална идея за това, че радиочестотният спектър е собственост на държавата и може да бъде използван само чрез придобиване на съответния лиценз е крайно спорна. Доводът, че честотите са ограничени и съответно не трябва да бъде оставяни на свободния пазар е абсурден сам по себе си. Всяко нещо на този свят е ограничено - било то честоти, петрол, ябълки, вода или пък часовници. По-важното е, че при свободния пазар веднъж попаднала в ръцете на даден (частен) собственик (дори и да бъде по правото на първия - first-come, first-served), въпросната честотата може свободно да сменя притежателя си. Всеки, който иска да инвестира и се нуждае от съответната честота, може спокойно да се обърне към пазара и да я закупи от моментния собственик.
Въпреки всичко това, знаейки че 1) в България е нужен лиценз за използване на радиочестотния спектър и че 2) ще бъде проведен някакъв конкурс или търг, изниква въпросът - Как да спечелим максимално много пари от конкурса? Различни компании са готови да заплатят определени суми за получаването на този лиценз и единствено от подхода на КРС и начина на провеждане на конкурса зависи дали ще бъде достигната максималната възможна цена. Важно е да отбележим, че цената на лиценза по принцип не се отразява на цената на последвалата услуга (разговорите), особено при наличието на силно конкурентен пазар, какъвто е телекомуникационният в България. С други думи, по-високата предложена цена е единствено от полза за обществото (и разход за компанията или по-скоро инвестиция), изразяваща се в по-високи приходи в бюджета.
Начините за постигане на максимално висока цена в подобен тип конкурси са базирани изцяло на т.нар. теория на игрите (game theory). За първи път в световната практика подобен подход се използва от властите в САЩ в средата на 90-те години и то точно за радиочестотни лицензи. Впоследствие тази концепция се използва в много други страни, като с времето ясно се открояват добрите и лошите практики.
Условията на конкурса трябва да провокират определено поведение при участниците, като вероятността за измами и договорка между тях трябва да бъде сведена до минимум. Примерно, често провежданите търгове с тайно наддаване в България, почти винаги не водят до максимален резултат (най-високата възможна цена), а възможностите за „некоректно поведение" от страна на участниците са огромни. Всъщност, този тип търг дори не провокира някакво наддаване между участниците. Това е все едно да се проведе търг за картина и всички да имат право да предложат само една цена (при това тайно). Очевидно, крайният резултат ще бъде далеч от максималния. Явното наддаване би довело до много по-висока цена.
Оптималният вариант за провеждането на подобен конкурс е свързан именно с явното наддаване, но теорията на игрите и опита на другите страни, явно показват, че има определени специфични условия, които водят до много по-високи резултати.
Нека представим как би изглеждала процедурата в един напълно опростен вариант:
Конкурсът за отдаване на лиценза се провежда с явно наддаване, но с една съществена разлика от класическото такова. Определя се дадена цена за лиценза, като всеки, който е в залата, автоматично декларира желанието и възможността си да я заплати. Ако цената е твърде висока за някои от участниците, той е длъжен да напусне залата и няма право да участва повече в конкурса. При покачване на цената, постепенно все повече и повече участници отпадат, като всички, които остават, автоматично са съгласни с достигнатата цена. Така, постепенно се достига до цена, при която и предпоследният участник ще си излезе от залата и ще остане последният, а именно - победителят.
Подобен тип търг на практика не оставя място за подвеждащо поведение (блъф) или измами. Всяка компания трябва да има ясна представа за парите, които е склонна да заплати за лиценза, и веднъж, когато цената надвиши този праг, нейният представител е заставен да си тръгне. Това е и основната разлика с класическия търг. В този вариант става напълно ясно какви са възможностите на конкурентите и всеки може да променя своето поведение в движение на база на това на останалите. При класическия търг до последно не се знае, кой е потенциален конкурент и кой просто блъфира.
Отдаването на лиценз за мобилен оператор е далеч по-комплициран търг от този за една картина, но този механизъм може отново да бъде лесно приложен. През март 2000 г. във Великобритания се провежда именно такъв търг (за 3G лиценз). Резултатите са невероятни - компаниите не се отказват от наддаването в продължение на почти 2 месеца, като цената надминава десеторно предварителните очаквания на правителството. Всъщност, това се превръща в най-големия търг в историята.
Остава само въпросът дали подобен търг, при който компаниите напълно разкриват позициите и възможностите си, ще се случи в България?
