Обсъждането на напрежението с Европейската комисия изглежда крайно неплодотворно. То не обръща внимание на елементарни икономически факти и аксиоми.
Според в-к Таймс България вероятно няма да получи около 400 милиона евро европейски субсидии. Става дума за средства в областта на изравняването, „сплотяването" или - на ботанически и европейски език - на „срастването", „кохезията" и за инфраструктура, и регионално развитие. Ако към тях добавим и предприсъединителните селски програми и субсидиите от общата аграрна „политика", картината вероятно ще се промени. Но засега и тези субсидии могат да се смятат проблем на изравняването с бенефициентите на другите страни членки.
Измеренията на проблема
С известно приближение тази сума от 400 милиона евро е равна на около 1,5% от БВП на страна за 2007 г.
Много или малко са тези пари? Нека сравним.
Сумата е два пъти по-малка от бюджетния излишък за първото тримесечие на 2008 г. Част от него са самите европейски субсидии; около 225 милиона евро, постъпили през март. Но излишъкът се трупа и поради намаляването на данъците и ръста на доходите. Този процес ще продължи. Затова може смело да се предположи, че към края на годината загубата на европейски субсидии ще е поне два пъти по-малка от бюджетния излишък за 2008 г. (ако не постъпват повече субсидии от ЕС).
Колегата Велико Димитров оценява брутните загуби от злоупотреби с държавни и общински поръчки за 2007 година на обща сума между 400 и 580 милиона лева (т.е. между 200 и 290 милиона евро). Чистите загуби, отчитащи неефективност и алтернативно използване на ресурси на данъкоплатците, са доста повече. Но можем скромно да предположим, че и те са около 1% от ВВП. Между другото, общата сума на държавните и общински поръчки за 2007 г. е над 10% от ВВП.
И така, елементарната сметка на коляно показва, че вероятните „загуби" на субсидии от ЕС са около десет пъти по-малко от обема на поръчките (ако делът им в БВП се запази) и около три пъти по-малко от предполагаемо свободния ресурс за лесно преразпределяне (нов бюджетен излишък и злоупотреби с поръчки и неефективност).
Естествено тази сметка не е точна. Към нея би трябвало да се добавят преразпределението на влияние и ресурс през бюджетни разходи, дългогодишни проекти (като „Белене", „тръби" и „потоци") и сделки с вещни права от името на данъкоплатците. По отношение на държавните разходи възможната загуба на субсидии е около четиридесет пъти по-малка. За другото няма информация (само част от тях е загатната в закона за бюджета за 2008 г.) и би било излишно навлизане в подробности.
Измеренията на стимулите
За да разберем цялата картина, трябва да разберем каква е ползата от злоупотребата с европейски субсидии и защо е удобно да се съсредоточават усилия в тази насока.
По отношение на ползите, изглеждат правдоподобни следните допускания.
За да се спечели (думата не е точна - трябва са каже „вземе") европейски проект на стойност от около 2 милиона евро, подкупът е около 50 000. Естествено той не осигурява победа в търг или конкурс и обикновено е дължим след процедурата. Но това не важно, съществено е очакването. Именно очакването е в основата на стимула за определено поведение. Нека заради простота на мисловния експеримент приемем, че сумата, която подлежи на вземане от данъкоплатците на другите страни членки, е наистина 400 милиона евро. Тогава стимулът за пласиране на проектите на определени, предварително известни, адреси и около 10 милиона евро. Такъв той бил за онези, които взимат решение или могат да повлияят на вземането на решения. Какъв е стимулът за участниците в конкурси и търгове - за това също са възможни различни предположения. При условно приети административни разходи на изпълнителите от 10 на сто от оборота, сумарното паричното изражение на техния стимул би бил равен на 40 милиона евро. Комфортът на осигурения договор е допълнителна полза. От нейната парична стойност можем да се абстрахираме, но тя е не по-малко важна.
Същината на проблемите
Макар и различни адреси, общата тежест на очакваните разпознаваеми ползи е около 50 милиона евро, около 1/8 от предполагаемата сума. Защо е удобно да се стараеш да я грабнеш?
Една от причините е, че 50 милиона евро малко повече от разходите на правителството за два - три дни. Разхвърляни по различни бенефициенти те стават почти незабележими. Усилията за добиването им са нищожни, сравнени с онова, което трябва да се направи, за да влияеш и печелиш икономически чрез проекти като „Белене", „Тракия" и т.н. На това отгоре това са по-скоро индивидуални и не съвсем публични усилия. Усилията за изгода от въпросните проекти, от насочването на държавни разходи и от сделки с държавни и общински вещни права са колективни оставят много повече следи. Не че проследяването има особено значение. Обратното, тъкмо защото от големите злоупотреби нищо не следва, прибирането на 50-на милиона евро има и видимостта, и шанса да остане безнаказано.
Очевидно е осъдително - и морално, и юридически - да дадеш част от проектите на брат или приятел. Но рискът очевидно се схваща като приемлив. Защо? Защото: 1. Договорите за поръчки със средства на данъкоплатците за грижливо пазена тайна; 2. Тепърва трябва да се докаже, че братята и приятели изпълнители са били по-неефективни от конкуренцията; 3. Контролът от името на европейските данъкоплатци е хем далече, хем неефективен. Доказано неефективен: тринадесет поредни години самата европейска сметна палата не заверява отчета на самата европейска комисия.
Освен това откак стана ясно през 1999 г., че България върви към членство към ЕС всички обясняват смисъла на това членство като „достъп до европейските фондове". Неясно защо обяснението се продаваше и схващаше масово като „наш" достъп до „техни" пари. Начините да се живее по-добро се свеждат до две икономически категории: да правиш нещо, което другите търсят и плащат, или да вземеш от другите. Вторият начин се нарича икономика на прехвърлянето. Неин частен случай е икономиката на експроприацията. Онзи, който е възпитан, капитализмът е да вземеш от другите, няма да има особени скрупули да грабне от племето на немците. На това отгоре икономиката на прехвърлянето действително се пропагандира като централен замисъл на Съюза. Българското правителство няма да работи за изменението на този замисъл. Ако понечи да каже нещо против него, никой няма да го слуша.
* За първи път статията е публикувана във вестник Дневник на 27 май 2008 в редовната рубрика на ИПИ „Видимото и невидимото".
