Всичко започва през далечната 1960 г., когато един от младите преподаватели в Колумбийския университет (Columbia University, Ню Йорк) пътува с колата си към университета, където трябвало да проведе изпит по икономическа теория. Тъй като закъснявал, му се наложило набързо да реши, дали да остави колата на платен паркинг или просто да паркира на улицата, рискувайки да бъде глобен. Изчислявайки възможноста да бъде глобен, самата стойност на евентуалната глоба и цената на платения паркинг, младият икономист решил да поеме риска и да паркира на улицата. Още преди да започне изпитът, обаче се досетил, че местните власти най-вероятно са минали през подобни изчисления. Честотата на техните проверки за паркирани коли и стойността на глобата трябвало да зависят от техните оценки, базирани на подобен тип разсъждения като неговите. Това обаче, не било съвсем така.
В крайна сметка, младият икономист не бил глобен, но нещата завършили печално за неговите студенти - била им поставена задачата да опишат оптималното поведение на полицията и нарушителите, нещо което нито съответните власти, нито техният преподавател били правили до този момент.
Името на преподавателя е Гари Бекер, а идеята да използва икономически похвати, за да опише възможността и подбудите за извършване на дадено престъпление, му носи Нобеловата награда по икономика през 1992 г.
През 50-те и 60-те години на 20 век интелектуалните дискусии относно престъпленията били доминирани от мнението, че поведението на престъпника е предизвикано от душевно заболяване или някаква форма на социално потисничество, а оттам и изводът, че престъпниците са ‘безпомощни жертви'. Бекер от своя страна опонира, че престъпниците нямат чак толкова различна мотивация от всички останали. Той изучава теоретични и емперични изследвания на предположението, че поведението на престъпника е рационално, като думата ‘рационално' не ни води директно към някакъв материализъм. Очевидно е, че много хора са ограничени от морални и етични съображения и не извършват престъпления дори в случаите, когато те са доходоносни и няма никаква опасност от разкриване. И все пак този рационализъм подразбира, че някои индивиди стават престъпници поради паричната изгода от престъплението, сравнена с тази от законната работа, взимайки под внимание, разбира се, и възможността от арест и присъда, както и строгостта на наказанието.
Размерът на престъпленията не е детерминиран само от рационализма и предпочитанията на предполагаемите престъпници, но също така от икономическото и социално обкръжение създадено от обществената политика, включително разходите за полиция и наказания за различни престъпления, както и от възможностите за намиране на законна работа и образование. Тези условия стоят в основата на икономическия подход към престъпленията.
Поразителното в случая е, че Бекер дефинира престъпленията като социално непродуктивни, тоест те не водят до създаването на богатство, а само насилствено преразпределят вече създаденото. Практиката обаче показва, че има престъпления, които създават богатство и то много. Въпреки че това е незаконно създадено богатство, то определено не е плод на някакво преразпределяне. Казано по-просто, става дума за наркотици, проституция, хазарт, дори алкохол. Това са само част от стоките, услугите или просто дейностите, които продължават да бъдат извън закона в много страни по света.
Различията между разбиранията на Бекер и това, което наблюдаваме на практика, не се дължат на някаква негова грешка или недоглеждане, а просто на различния подход към същността на престъпленията. В случая престъпленията биват дефинирани на базата на философски аргументи и логическа обосновка, а не на базата на това, което е записано в закона на дадена страна. Най-общо казано, всички дейности, които зависят единствено от собственото желание на даден човек или група от хора и не ограничават свободата на трети човек, не са престъпления. Още Джон Стюарт Мил е защитавал тезата, че в едно цивилизовано общество, отделните хора не могат да бъдат защитавани от самите себе си, а единствено от действията на другите хора спрямо тях (1859 г.).
Това разбиране провокира Бекер и други икономисти да развият ново направление в икономическия подход към престъпленията. Докато фундаменталният модел използва икономически похвати, за да се усъвършенстват политиките за борба с престъпността (убийства, кражби), то новото направление използва икономически похвати, за да идентифицира загубите за обществото от обявяването на различни дейности за престъпни - като продажбата на наркотици и алкохол или проституцията. Негативните ефекти от налагането на подобни забрани бяха наскоро посочени и в изследване на Института за икономически работи (The Institute of Economic Affairs, Лондон).
На първо място, криминализирането на подобни дейности не спомага за тяхното ограничаване, а единствено гарантира, че пазарът ще бъде контролиран от престъпни групировки.
На второ място, нивото на риск е много по-голямо. Във почти всички случаи забранените дейности са така или иначе рискови за самите потребители, но криминализирането им не позволява никакъв контрол от съответните власти, което поставя под съмнение качеството на продукта или услугата. Чисто пазарните похвати и принципи, като реклама или имидж например, също не могат да се задействат в случая.
На трето място, криминализирането на подобни дейности принуждава много хора, които по принцип не биха били криминално проявени, да извършат престъпления в желанието си да задоволят дадена своя нужда, която не вреди на другите хора.
На четвърто място, подобни забрани провокират хората да бъдат непредпазливи, измествайки фокуса от значението на тяхната собствена преценка за правилно и неправилно към разбирането, че правителството е забранило всичко вредно и не е нужна допълнителна предпазливост от наша страна.
На пето място, криминализирането на дадена дейност, не само че не спомага за нейното ограничаване, а често има и обратен ефект. За пример тук можем да посочим, че канабисът е забранен в САЩ от 1937 г., докато в Холандия е легализиран през 1970 г. Въпреки това, данните за употребата му при децата ясно показват, че в САЩ е чувствително по-разпространен.
Това са само част от използваните аргументи в ползва на твърдението, че подобни законови забрани за определен тип дейности са не само логически необосновани, но и икономически неефективни и вредни за обществото.
Можем само да съжаляваме, че подобен икономически подход към престъпленията не е прилаган на практика в повечето европейски страни и е тотално непознат в България.
