От няколко години насам в световен мащаб се води дебат за или против въвеждането на пълна забрана за тютюнопушене на обществени места. През последните две-три години повечето от европейските страни и огромна част от останалия свят предприеха законодателни инициативи за забраната на тютюнопушене на публични места. Разликата в повечето от тези регулации е степента на забрана. Дори и повечето щати в САЩ са въвели драконовски мерки за борба с порока на тютюнопушенето. В някои от останалите страни се забранява пушенето в държавни учреждения, а в други (например в Португалия) законодателят е по-толерантен и по-скоро тонът е препоръчителен, а не забранителен. Собствениците на ресторанти, кафенета, барове и други места имат възможността сами да решат дали да въведат забрана за тютюнопушене и ако има такава, в каква степен да бъде. Ако приемем идеята да не се пуши на публични места (въпреки, че терминът публични места се използва абсолютно неадекватно) като държавни учреждения, администрации, градски транспорт и др., то набиращите все по-голяма сила идеи за забрана на тютюнопушенето по плажове, паркове, а дори и в домовете на хората са направо абсурдни.
В това число България не прави изключение от световна тенденция за борба с тютюнопушенето.
През 2005 г. влезе в сила приетият от парламента Закон за здравето, който забранява тютюнопушенето в закритите обществени места, включително в обществения транспорт. В момента законовата уредба в страната позволява пушенето на определени обществени места като барове и кафенета, ако са осигурени специални места за пушачи и непушачи. В интернет страницата на Министерството на здравеопазването е публикувано, че сега съществуващата регулация "ще действа през определен период от време, в който се очаква, че ще настъпят промени в нагласите и поведението на пушачите, и обществото ще бъде подготвено за реалното въвеждане на повсеместната забрана за тютюнопушене на обществените и работните места". Става ясно, че това е само началото на борбата с тютюнопушенето. В бъдеще трябва да се очакват политики, ориентирани към още по-голямото затягане на мерките.
Вниквайки по-внимателно в дискусията "за" и "против" законите, забраняващи тютюнопушенето на обществени места, можем да засегнем няколко аргумента, които ще допринесат за изясняването на казуса.
Пушенето на обществени места се разглежда като морален проблем от много хора. Това, което се пренебрегва от тези хора, е че изборът на всяко заведение, което е частна собственост, дали да позволи на клиентите си да пушат или не, също е морален проблем.
Правата на собственост като морален аргумент
Много често привържениците на забраната за пушене на обществени места се аргументират, че правата на собственост имат предимство пред човешките права и в резултат хората са дискриминирани и третирани неравнопоставено. Неравенството съществува във всяко общество. Но претенциите за наличието на конфликт между правата на собственост и човешките права са лишени от смисъл, защото правата на собственост са първоизточникът на човешките права. Правото на собственост представлява изключително пълномощие да се определя как ще бъде използван даден ресурс, независимо дали ресурсът е собственост на правителството или на отделен индивид. Правата на частна собственост имат две други съществени качества. Първото е изключителното право върху ползите от дадения ресурс. Така например, собственикът на бар има правото да определи дали да се пуши в него или не. Това е правото да определя употребата. В допълнение на това, собственикът има правото на целия доход, който се реализира от конкретната собственост. Това е правото върху ползите от ресурса. Тоест противоречията за тютюнопушенето на публични места в основата си са противоречия относно частната собственост. Дали пушачите има правото да одимят въздуха с техните цигари или пък непушачите имат правото да дишат чист въздух? С други думи, въпросът е кой притежава въздуха в бара? Забраната за пушене на обществени места автоматично дава на непушачите правото върху въздуха. От друга страна, свободният пазар и спазването на правата върху частната собственост казват, че собственикът (и само той) може да реши дали да позволи да се пуши в неговия бар или не. „При всяко решение на собственика ще има печеливши и губещи, но това е неизбежна реципрочна вреда, присъща на темата за правата на собственост"- Роналд Коуз.
Аргументът за здравето
Световната литература е залята с всякакъв вид изследвания, показващи вредата от тютюнопушенето и по-точно - вредата от т.нар пасивно пушене. Със сигурност активното и пасивното пушене е рисковано за здравето на хората. И какво от това? Много неща са опасни за здравето. Например в доклада на Департамента по здраве и социални въпроси на Съединените щати, озаглавен „ Здравни последици от недоброволното излагане на цигарен дим" (2006 г.) се прави паралел с различни видове обстоятелства, при които човекът е изложен на риск от заболявания на сърцето или белодробен рак. Резултатите показват, че вероятността пасивните пушачи да се разболеят от рак на белия дроб или болест на сърцето е около 20%, за сметка на това съществуват различни обстоятелства, при които вероятността за белодробен рак е 900% или болест на сърцето - между 100-200% . Как тогава такъв малък риск (около 20%) оправдава въвеждането на толкова интрузивна регулация върху избора на един свободен човек. Това, което наистина има значение, е индивидуалната оценка на разходите и ползите от пушенето. Разбира се някои ще кажат „добре, но пушачите не бива да ме излагат на опасност, като пушат в едно помещение, където се намирам и аз".
Никой не е задължен да ходи в ресторанти или барове, където се пуши или пък където се чувства дискомфортно. В крайна сметка, ако наистина има толкова много хора, които не искат да бъдат в опушена среда, то тогава пазарът ще се изправи пред това предизвикателство и ще осигури тези места.
Аргументите на пазара
В един нерегулиран пазар местата (барове, ресторанти и т.н), които са предназначени за пушачи или непушачи, ще възникнат благодарение на потребителския избор. По този начин някои предприемачи (може би пушачи) ще отворят заведения, където е забранено пушенето, ако те вярват, че могат да максимизират печалбата си по такъв начин. От своя страна, това ще отвори работни места за хора, които оценяват работата на място, където не се пуши или пък просто смятат, че това би им донесло по-голяма финансова изгода.
От друга страна ще има предприемачи (може би непушачи), които ще искат да привлекат хората, които пушат. Така те ще отворят заведения, в които пушенето е разрешено. Естествено, това ще привлече и персонал, който преценява, че личните му ползи са по-големи от негативните ефекти на цигарения дим и е съгласен да роботи в такава среда.
Здравата икономическа логика разглежда хората като индивиди, които имат свои собствени предпочитания и правят своя избор на базата на строго индивидуалните си и субективни възприятия за ползите и разходите от определен избор на действия. Основната идея е, че когато индивидът прави своя избор свободно (без насилствено наложено влияние), тогава той очаква пределната полза да превишава разходите от избора. Ако приемем, че индивидът е сгрешил с решението си (ex post), то това не опровергава факта, че индивидът е направил рационален избор (ex ante). Тоест, ако индивидът съзнателно и доброволно е избрал да пие една бира в бар, където пушенето е разрешено, то тогава претеглените му ползи от обкръжаващата го с дим среда са (очевидно) по-големи от разходите му.
Аргументите против държавната намеса
Установените правила чрез регулации показват, че отношението между заведения за пушачи и непушачи не е оптимално. То не може да бъде оптимално, защото не отразява адекватно предпочитанията на потребителите.
Проблемът идва от там, че свободният пазар се опитва да оптимизира потребителските предпочитания, докато регулациите и произлизащите забрани се заключват в крайно и безспорно неоптимално съотношение. Пушачът, който прекарва по-малко време и харчи по-малко пари в местното кафене, защото не може да изпуши една цигара с кафето си, ще отиде някъде другаде да изхарчи предвидените пари за кафе. Това означава, че по-малко похарчените пари в кафето ще бъдат похарчени някъде другаде, което все пак не означава, че ще бъдат похарчени за същото благо - кафе. Тоест това е изкривяване на пазара и икономически неефективно използване на ресурси, което е породено от регулациите. Под икономическа ефективност се има предвид условието, в което се изразходват ресурси по начин, който максимизира личните субективни предпочитания.
Изводът, е че хората посредством своите разбирания за добро и зло, за полезно и вредно могат да направят своя избор, който ще бъдете строго индивидуален и едновременно с това максимално правилен спрямо техните субективни нагласи.
* Статията е публикувана в брой 9, 2007 на списанието БМ
