През миналата седмица, първо по българската програма на радио „Немска вълна", а сетне и в пресата мой стар познат и известен писател се почувства задължен да изкаже тревогата си по повод намалението на данъка върху личните доходи от сегашните номинално прогресивни нива от между 20 и 25 на сто до пропорционалните и приложими към всички 10%.
Нетранцендентално априори
В аргументите няма нищо непознато. Но те бяха изказани под формата на присъда, на един вид ексхатологично предчувствие за „безусловно" отрицателните последици от тази промяна. Ето за какво става дума.
- Първо, намалението щяло да се отрази зле на хората с ниски доходи.
- Второ, то представлявало капитулация на държавата (правителството), признание, че тя (то) не могат да съберат сега предписаните равнища на данъчен принос към бюджета от различните категории данъкоплатци.
- Трето, тази политика била абдикиране на държавата от четири основни задачи: грижата за бедните и онеправданите, борбата срещу глобалното затопляне, строителството на инфраструктура и защитата на потребителите.
Общият знаменател на тези присъди е предвзетото мнение, че на правителството са присъщи именно тези (но и други) дейности, които не могат да бъдат финансирани и изпълнени по друг начин, освен чрез събиране на високи данъци и от правителствени организации.
Аналогичен аргумент бе изказан през 2005 г. от Агенцията за икономически анализи и прогнози на министерството на финансите в контекста на спор по повод предвижданията на поведението на фиска (на приходите в него), ако данъците върху корпоративния и личния доход бъдат намалени до 10 на сто, а данъкът социално осигуряване - с около една трета. Участниците в дебата бяха икономисти, привърженици и съответно противници на въвеждането на т.нар. плосък данък. Като икономисти, те знаеха как да пресмятат ползи и разходи, да правят екстраполации и регресии. Хората на агенцията бяха прекарали данните за икономиката на България през няколко регресионни модела, често използвани за макро-прогнози в областта на паричната политика. Оказа се, че, както обикновено, онова, което е заложено като отправни данни, предопределя крайния резултат. След подмяната на данните на агенцията с по-съответстваща на действителността информация, този резулат се оказа по-скоро положителен отколкото отрицателен. Хората от агенцията възкликваха: „да, но тогава икономическата политика на правителството се обезсмисля!" и след няколко дни умуване сами отмениха конференцията, на която планираха да разкажат своите сметки.
Този дебат е добре документиран. До-опитните съждения имат смисъл като упражнение да се структурира неопределеността на бъдещето (към което се отнасят повечето политически решения). За да вършат някаква работа, тези съждения трябва да са предполагаемо общовалидни за всички играчи във всички възможни светове (т.е. трансцендентални). През 2005 липсваше тъкмо тази предполагаема валидност на предвижданията (предчувствията) на правителствената агенция.
Трансцендентално апостериори
През 2007 г. всички доопитни съждения по повод възможните отрицателни ефекти на пропорционално ниското данъчно облагане са или доказано невалидни или с ясна перспектива как могат да бъдат избегнати. Ето какво може да се твърди с относително голяма достоверност по повод ексхатологичните предчувствия на противниците на плоския данък.
- Действително, за онези, които не плащат никакъв данък, плащането на 10 на сто от дохода е загуба. Но още през 2004 и 2005 всички детайлизирани прегледи на това кой губи и кой печели от ниския данък показваха, че: а) при доход над около 350 лева на месец, гражданите от тази група се оказват в по-изгодно положение и б) при намаляване социалните осигуровки (също данък за работодатели и работници) с около 1/3 не само групата с доход над този праг, но всички печелят.
- Запазването на привилегията да се признават разходи без фактически да се отчитат и затова да не се плащат данъци е в краткосрочен интерес на около 5-6 на сто от данъкоплатците. Може да се предполага обаче, че при повече разполагаем доход у останалите над 90 на сто от тях, търсенето на услугите на свободните професии също ще нарасне, а поради това ще нарасне и доходът на тези професии. Изглежда рационално тази група да иска да получава доход, но да плаща по-малко от 10% данък. Но изглежда необосновано правителството да защитава интереса на привилегировани. Въпреки това, то ще май направи именно това. Защо? Защото иначе голяма част от администрацията, в частност данъчната администрация ще се окаже без работа.
- Опитът с намаляване на данъците от пет години насам показва, че всяко намаляване води до увеличаване на приходите в бюджета на правителството. Такъв е сумарният фискален ефект от увеличаването на разполагаемия доход и увеличението на потреблението, спестявания и инвестициите вследствие на това. Кривата на Артур Лафер „работи" не само в България, но и във възможните светове на други икономики (юрисдикции). Свалянето на данъчните ставки до 10 на сто не е измислица на икономически идеолози, приемане на реалността: исторически приемливата представа за социално справедливо плащане на данъци от българските граждани за последните петнадесет години е под 13% от дохода. Никаква строгост на данъчните закони и администрация не може да промени тази представа. Действителната причина сегашното правителство да намалява данъците е желанието му да събира повече данъци. Поведението на правителството е според икономическата метафора за бандита, който е осъзнал, че ще може да граби повече, когато остави жертвите си да печелят повече.
- Очевидно е, че, когато има повече приходи, правителството ще може да харчи повече. То не решава да въведе пропорционален нисък данък, за да абдикира от изброените в началото дейности, а защото намира в тях оправдание на своето участие в преразпределението на доходи. Досегашните прогнози на приходите и разходите на правителството при намалени прагове на облагане не показват необходимост от чувствително съкращаване на социални програми. Но изискват рационализиране на тези разходи, опростяване и прозрачност при осъществяването им, и по-ниски разходи за държавна администрация.
- На това отгоре разходите на правителството за въпросните четири дейности не просто се увеличават - рано или късно лимитът от приходи ще доведе до рационализирането им. По-справедливо е всички да са равни пред закона, а който има средства и желае - да подпомага социални каузи в полза на бедните и онеправданите. По-справедливо е, който ползва инфраструктура (кара кола по пътищата или говори повече по телефон, например) плаща онова, което ползва. Т.е. по-справедливо е да по-заможните потребители на инфраструктурата да плащат, вместо да са гратисчии за сметка на всички. Глобалното затопляне не е причинено толкова от човешка дейност, колкото от слънчева активност. Правителството на България, ЕС или света няма какво на направи по този повод. По-справедливо е да се съсредоточи върху по-съществени задачи, включително в областта на спазването и рационализирането на правата по повод ползването на ресурси. Не е измислен начин правителството да защитава потребителите, когато те не защитават сами себе си. Затова по-справедливо е правителството (и на България, и на ЕС) да се оттеглят от тази „работа" като създават условия хората сами да се заемат със своето собствено спасение.
Обстоятелството, че дебатът за плоския данък премина на философско равнище, очевидно има едно общовалидно достойнство - вече е възможно да се спори за това колко разумно и обосновано е преразпределението от страна на държавата икому то служи. Тревогата по повод настъпването на края на света в една отделно взета страна - България - поради намалението на данъка върху личния доход, е израз на загриженост за сегашните привилегии на малцина и на държавната администрация да преразпределя.
* Статията е публикувана за пръв път във в-к Дневник на 14.07.2007.
