Покрай разразилите се наскоро протести за по-високи заплати на различни групи от заети в публичната сфера, е от особено значение да изследваме как са растели заплатите в икономиката през годините, за да преценим откъде сме тръгнали и какви цели гоним. На дневен ред стои въпросът за реално приравняване на доходите ни към средните нива в Европейския съюз, което донякъде се явява и част от неформалните търкания с Европейската централна банка по повод подготовката на влизането ни във валутния механизъм.
Правителството има фискалната възможност да поеме по-високите заплати в публичната сфера благодарение на натрупаните (и натрупващи се) бюджетни излишъци и приходи от приватизацията. Проблемът е, че такъв темп на раздаване на пари едва ли може да се поддържа продължително време, както показва и опитът на Унгария. Ще има еднократен стимул за икономиката, който обаче ще бъде изфабрикуван от повишена инфлация и демотивация на участниците в частния сектор. Разходите на фирмите по човешкия ресурс ще станат прекалено големи, като служителите ще напускат в посока държавна работа и не едно или две малки и средни предприятия ще бъдат доведени до фалит. По-високите заплати на държавните служители няма да стимулират тяхната производителност, защото без анализ на това какви точно усилия се възнаграждават и защо, няма да бъде ясно и какви усилия се очаква да бъдат вложени. Ще се получи един затворен кръг, в който разни хора скачат за повече пари, но не искат да се реформират, а да вървят постарому - както съвсем ясно ни показаха и шофьорите в градския транспорт.
Ако разгледаме структурата на доходите в обществото по децилни групи, ще забележим, че най-богатите или най-успешните и предприемчиви плащат най-високи данъци като абсолютни стойности, които се изливат в заплати на държавни служители. За да ги задържим в страната и те да носят финансов ресурс на държавата, самата държава трябва да покаже, че предлага реални и рационални публични услуги. Позапълващите се ниши на пазара и постепенното (да се надяваме и реално) премахване на корупцията хвърля бизнеса в търсене на други успешни методи, пък били те и европейски.
Таблицата ясно показва, че максимата "пари при пари отиват" се изпълнява доста сериозно, защото най-богатата 1/10 част от обществото е увеличила доходите си над 2 пъти за времевия период 1999-2004, по-малко богатите средно наполовина, а по-бедните с малко по-ниски темпове.
Фигура 1
Източник: НСИ
Таблица 1
I | II | III | IV | V | VI | VII | VIII | IX | X | |
1999 ниво на доходи | 2111 | 2258 | 2459 | 2748 | 3205 | 3530 | 4002 | 4539 | 5333 | 6895 |
2004 ниво на доходи | 2696 | 3294 | 3610 | 4101 | 4675 | 5204 | 5941 | 6973 | 8830 | 15130 |
Реален растеж | 25% | 43% | 44% | 46% | 43% | 44% | 45% | 50% | 62% | 115% |
Среден годишен растеж | 5.1% | 7.6% | 7.9% | 8.4% | 8.0% | 8.1% | 8.5% | 9.4% | 11.3% | 18.1% |
Източник: НСИ
Тези наблюдения показват няколко важни извода. 2003 и 2004 са годините с най-стръмен растеж на доходите, което показва, че това е времето, когато хората реално започват да акумулират богатство след Виденовата зима. Статистически погледнато, разделението в доходи между бедни и богати се задълбочава, което може да бъде силен политически коз в лявото пространство. От друга страна, колкото повече реални доходи декларираш, толкова повече забогатяваш в бъдеще или толкова по-голям растеж реализира дохода ти. За тази интересна констатация допринася и падането на най-високата ставка при подоходния данък от 40% през 1999 до малко под 30% през 2004, тоест над 10% от дохода е освободен от държавни ръце и статистиката показва, че е бил използван умело и печелившо.
По-малко богатите нямат толкова мотивация или възможности да се трудят, печелят и увеличават с по-високи темпове своето богатство. Първопричината са високите директни данъци, които оставят недостатъчен дял от без това ниския доход, а след това идва и остарялата образователна система, която не може да позиционира знанията на обществото на правилни позиции на трудовия пазар в една отворена и пазарна икономика. По-предприемчивите имат знания, които са по-скоро интуитивни или нестандартни спрямо родното образование и това е техният шанс да печелят по-висок доход.
Другoто възможно обяснение е недекларирането на реални доходи и обяснимото нежелание на една част данъкоплатци, попадащи в първата децилна група, тези доходи да нарастват в официалните статистики. Отделно държавата показва, че с минималната работна заплата реже растежа в доходите на най-бедните, защото той бива предварително изконсумиран от тези законови, досадни пречки. Един служител, осигуряващ се на минимална заплата, не вижда стимул да се труди по-ефикасно ако темпът на растеж на заплатата изостава от този на други социални групи. Дори тогава държавата решава да му помага с различни техники на социални помощи, които правят всичко друго, но не и да насърчават иновативност.
Ако искаме да конвергираме ускорено доходите си към европейските нива, като ги повишаваме 2 пъти всеки 5 години, както се случва при най-богатата децилна група, трябва всички да станем шефове и началници. Много хубав вариант, но дори и на нашата страна и трябват изпълнители и служители. Засега правителството показва, че има нужната политическа решителност да устои на исканията за пари, но не е ясно дали тази позиция ще бъде удържана в края на годината, когато официално ще бъде регистриран големият бюджетен излишък. Ако държавата намали административния си щат и се разтовари чрез преразпределяне на дейности към частния сектор, то върху управляващите ще бъде оказван натиск в много по-ниски абсолютни стойности и освен това, те биха разполагали с по-голям финансов ресурс. Реформата в образователната система е наложителна като предварителен, а увеличаването гъвкавостта на трудовия пазар като непосредствен фактор за посрещане нуждите на пазара. Иначе ще пълзим, а обществените настроения ще наказват тези, които скачат.
