Френската система за социално осигуряване, въведена още през далечната 1944-1945 г., налага задължително участие от всички френски граждани и така си осигурява стабилно финансиране независимо от провежданата политика. Според общественото мнение такава система води до равенство в достъпа на французите до здравеопазването и осигурява пълното финансиране на техните здравни нужди. Това обаче става с цената на непрекъснато нарастващи държавни разходи за крайно неефективната и бюрократизирана здравна система. Френското здравеопазване би било много по-ефективно, ако е налична конкуренция между здравните предприятия и е предоставен свободен избор на клиента, търсещ подходящи здравни услуги.
Мит за равенство в здравеопазването
Системата за социално осигуряване предполага еднакъв здравен план за всеки французин, тоест равен достъп и право за ползване на здравни услуги. Според общественото мнение, тъй като има преразпределение на финансовия принос под формата на задължителни здравни вноски от богатите към бедните и от здравите към болните, то се достига и обществена равнопоставеност на ниво здравни нужди.
Тази концепция обаче се оказва по-скоро илюзорна заради наличието на следните различия и особености:
- Здравето на французина и неговата нужда от достъп до здравни услуги зависи от някои от следните характеристики: начин на живот, географско разположение, професия, социална принадлежност и други.
- Здравните заведения: брой и квалификация на доктори, специалисти, болнични легла и медицинско оборудване.
- Преразпределянето на средства може да е в ущърб на бедните - здрав, но неквалифициран работник да субсидира лечението на възрастните, които пък да разполагат с достатъчни лични средства да платят лечението си.
Мит за неограничените здравни ресурси
Колективизацията на задължителните здравни вноски изкривява представата на обществото за максималното натоварване на здравната система и предполага изменението на нивата на здравните вноски нагоре заради нарастващите нужди на гражданите. Например, за 2005 г. е регистриран дефицит от 8 милиона евро по програмите за здравеопазване или близо 6% от първоначално заложените. Както при всяка друга икономическа дейност обаче, ресурсите не са неизчерпаеми и всяка промяна в данъците за здравеопазване увеличава разходите за наемане на работна ръка и съответно конкурентноспособността на френските фирми.
Сегашната система за социално осигуряване предписва на политиците и държавата да вземат решения вместо самите граждани за взаимоотношенията им със здравната система. Бюрократизирането на системата и наличието на един де факто неефективен публичен монопол, където чиновниците регулират таксите, дейността на докторите, "здравната карта" на болниците, броя направления към специалисти, все пак е за предпочитане пред напълно национализираните здравни системи в Обединеното кралство и Канада, където наличието на списък с чакащи за определени здравни нужди понякога може да е с пагубен завършек за пациента. Въпреки това французите наблюдават как темпото на разходи не може да насмогва на нивото на финансиране от държавата и качеството на здравните услуги неумолимо се влошава. Противно на икономическата логика държавата налага здравеопазване на "дажби" и ограничава частната инициатива.
Тези хронични проблеми на публичното управление могат да бъдат излекувани с отварянето на здравеопазването към конкуренция и в същото време, предоставяне на по-голяма свобода на здравните мениджъри и специалисти. Гражданите ще имат възможността да сключват договори/планове със здравно заведение по техен избор, извличайки полза от конкуренцията за клиенти между отделните играчи на пазара. При такава система ще е възможен достъпът дори и на най-бедните, при нужда, до здравни услуги с помощта на ваучери, предоставяни от държавата. Криворазбраното от държавата задължение да подпомага неимащите трябва да еволюира от безрезултатния абсолютен контрол над здравната система до някакво директно финансиране на техните здравни нужди и предпочитания.
Тенденцията в европейски страни като Германия, Холандия и Швейцария е за система, която не задължава ползването на единична здравна система, а дава възможност за конкуренция на здравния пазар, дори и той да остава регулиран до някаква степен. Франция се нуждае от реорганизация на здравната си система, за да избегне проблемите с ограничение на достъпа до определени здравни услуги и наличието на списък с чакащи пациенти. Свободният избор на французите и по-голямата свобода на здравните лица ще подобри качеството на здравеопазването.
***
Примерът на Франция е полезен, за да можем да оценим и ситуацията в България. Здравеопазването по принцип е политически лабилен сектор, което прави неговото реформиране тежък и изпълнен с много компромиси процес. Натискът над правителството всяка година да увеличава разходите по графа здравеопазване не се транспонира в по-качествени здравни услуги поради монопола над здравните услуги и липсата на широка частна инициатива и конкуренция. Пазарните решения ще позволят и на българския пациент да се радва на по-голяма свобода на избор на здравни услуги, докато бива "ухажван" от конкуриращите се здравни предприятия.
ИПИ
***
“Pernicious myths about public health insurance in France”, Valentin Petkantchin, Institut Economique Molinary, January 2007, available at: www.institutmolinari.org/pubs/note20071.pdf. Статията се публикува с разрешението на автора.
