През последните две седмици, ако не ме лъже паметта, имаше поне три обсъждания на политиката в областта на здравеопазването. От края на април миналата година на страницата на министерството на здравето виси поредната проекто-стратегия. Между Коледа и Нова година политическото бюро на коалицията заяви, че дава зелена улица на „баланса на социални и либерални измерения в здравеопазването".[1] Междувременно медицинският персонал протестира, болниците казват, че настъпва краят на света, вестниците пишат за „хаос с лекарствата", а гражданите получават за 14 февруари презервативи и информационни честитки. Има ли смисъл във всичко това?
Резултат?
Той изглежда ще е наистина покачване на здравния данък от 6 на 8%. Но това не е всичко.
Първо, това означава, че в една неефективна система ще се изливат повече средства без да са запушени дупките в нея. Това няма да доведе до решаване на проблемите, а до задълбочаването им. Един от елементарните уроци на икономиката в областта на публичните финанси е, че, когато субсидирате глупост и проблеми, вие получавате повече глупост и проблеми.
Второ, този резултат е постигнат с аргументи, че трябва нещо да се направи, сега и веднага: например, да се преструктурират дълговете на болниците, да се спре емиграцията на медицински сестри и персонал и да се реши т. нар. хаос с лекарствата. Това ще рече, че срещу приходи през 2008 г., министърът на финансите ще трябва да задели ресурс от резерви и излишъци сега. Но тъй като изтичането на средства не е спряно, най-вероятно е догодина да възникне необходимостта от ново покачване на данъка - за да се покрият нови недоимъци и решават същите проблеми, при поне същата неспособност да се измисли правилното политическо решение.
Трето, това ще обърка още повече стимулите и на данъкоплатците, и на лечителите, и на здравната каса, и на пациентите, и на политиците. Очевидно е, че за данъкоплатците това няма да са 2% от сто, а ще са 2 на сто, наложени върху оставащия сега у тях доход, срещу нулево или отрицателно изменение на качеството. (За простота може да се приеме, че става дума за данък, равен не на 1/50, а на 1/25 от нетния доход.) За медицинския персонал и политиците това ще са малко повече, но все пак повече пари за преразпределяне. Същото ще е положението и за пациентите, които не плащат данъци или за онези, които имат време да се докопат до медицински услуги и лекарства без допълнителни разходи от своя страна. За хронично болните средствата тъй или иначе няма да стигат. Те ще останат в мизансцена, докато догодина проблемите им отново не бъдат използвани като аргумент за нови дългове (или по-високи данъци, което е същото).
Смисъл?
От всички официални изказвания през седмицата само в това на министъра на финансите просветва разум. Изобщо не е случайно, че засега най-добрият официален анализ на проблемите на здравеопазването бе произведен не от министерството на здравето, а именно от това на финансите.[2] Настояването е увеличението на здравния данък да стане за сметка на намаляването на другите данъци (които да бъдат намалени). Целта е да се избегне негативната промяна в стимулите на данъкоплатците, спомената по-горе. Всъщност обаче, може би за стимулите новото облагане е по-малко важно от други стечения на обстоятелствата. Например от това, че работещите хем плащат за здраве чрез данъци, хем ходят на частни услуги, хем финансират здравеопазването на роднини. Министърът знае, че може аритметически да удържи данъчна тежест на средния гражданин. Но той не знае къде е точката на пречупване в стечението на обстоятелствата за отделния работещ в недържавния сектор и дали тези 1/25 на сто няма да се отразят върху събираемостта на други преки данъци.
Другите уж постигнати съгласия за реформи през седмицата са меко казано недалновидни. Независимо дали става дума за раздържавяване на общопрактикуващите лекари или за въвеждането на ценоразпис. И в двата случая „реформаторите" не знаят откъде да подхванат проблема и съсредоточено впрягат каруцата пред коня.
„Джипитата" и тъй са по-скоро частни, отколкото държавни. Наемът, който може да се събере от тях (при концесия) и възможностите им за споделяне на общите разходи (при приватизация или раздаване на поликлиниките) не решават основните проблеми на здравеопазването, но със сигурност ще създадат нови. Общопрактикуващият лекар е началото на процеса на лечение (на здравеопазването), посредникът е здравната каса, а неговият край е болницата и, разбира се, гробищата. Ако политиката и бюджетът са ориентирани към някакъв резултат, те трябва да започнат промяната откъм болницата и касата, не от „джипито". То прехвърля работа и разходи към болниците, защото така са му заложени стимулите - от работата на касата и тази на болниците.
За да се оправи работата и на болниците, и на здравната каса (или каси, някога), трябва да се тръгне от гробищата, от факта, че здравето е преди всичко индивидуална грижа. Това ще рече няколко неща.
А) На хората трябва да им е изгодно не да боледуват, а да се грижат за здравето си. Б) Когато са дали някакви пари на касата, те имат право да си ги ползват. В) Когато някой взима от тези пари, трябва да пита. Г) За да си ги ползват парите, хората трябва да имат избор. Д) За да има избор, трябва много каси, болници и избор на лекари. Е) За да има всичко това, не точно лекарите (лекарският съюз) трябва да се занимават с управлението на болници, цени на услугите и самото здравеопазване. Те са в него не носители на Хипократовата клетва - тази работа е индивидуална, а просто група по интереси, която има нужда от повече чужди пари, при по-малко контрол и срещу по-малко работа.
За тези неща почти не стана дума през седмицата. Както обикновено се получава у нас, обсъжданията водят до избора на най-лошия вариант на решение. А сетне чрез прилагането, положението усърдно се влошава. На някои хора това им доставя удоволствие. Ако се замисли човек, може да разбере и кой най-много печели.
[1] Фразата е в кавички, защото нищо не означава: първо, баланс се търси между противоположности; второ, ако под двете прилагателни се имат предвид политически възгледи, те не са измерения на здравеопазването, а просто възгледи за него; трето, ако под „измерения" се разбира политика, онова, което има в момента, не е нито социално, нито либерално, а просто глупаво.
[2] Виж: Финансиране и управление на здравеопазването. Теоретични основи, модели, проблеми и тенденции. София, Министерство на финансите (без година и автор), достъпно на: http://www.minfin.bg/docs/Health%20sector%20analysis%20Final.pdf
