Министърът на културата проф. Стефан Данаилов направи следното изявление по повод решението на Надзорния съвет на Агенцията за приватизация за сделката за “Бояна филм”:
“Винаги съм бил против приватизацията на „Бояна-филм”!
Заявявал съм многократно тази своя позиция още когато кабинетът “Костов” прие прословутата Стратегия за приватизация на киностудията. В нея имаше написани и привлекателни фантазии, които дори не бяха съобразени с действащите тогава, а и сега икономически закони и се обещаваше, че с парите от продажбата на сградите и земите може да се създаде фонд за развитие на българската киноиндустрия.
По това време гилдията реагира остро и не приемаше разрушаването на стройната система, която държавата беше създавала близо половин век за творчество, разпространение и показ на българските филми.
Притиснати от икономическата стагнация, година-две по-късно гилдията подкрепи приватизацията, привлечена от мечтата в България да дойдат „великите филмопроизводители” на световно кино.
През 2003 година гилдията, в голямата си част, осъзна, че най-добре е да се търси не мощен продуцентски център, а производител, предлагащ услуги в киноиндустрията, за да привлече големите творци на територията на България.
Уви, въпреки подкрепата и на Комисията по култура на Народното събрание, не бяха чути българските кинотворци, които в нарочен Меморандум посочиха опасностите от така предложения договор за приватизация на Киноцентъра!
Не мога да скрия, че не съм изненадан и съм неспокоен след решението на Надзорния съвет, където със солидно мнозинство е утвърден проектът за приватизация на киноцентър „Бояна филм”.
Когато на 24 юни 2005 г. бе избрана за бъдещ собственик на 95 % от акциите „Ню имидж България”, гилдията на българските дейци и творци в киното зададе много въпроси, но Министерството на културата тогава беше в изчаквателна позиция и не реагираше адекватно на активността на творците.
Търсенето на стратегически инвеститор позволи да се предложи ниска цена, за да привлечем по-ярки имена в бранша.
За съжаление това се оказа мираж, който доведе малко и не толкова мощни кандидати. Процедурата по приватизацията бе в ход и вместо купувач, предлагащ услуги, бе избран продуцент.
Само 4 часа преди влизането на Коалицията в правителството, в Агенцията по приватизация бе подписан окончателният проект за приватизационен договор между предишното правителство и „Ню имидж”.
Последните месеци на 2005 г. се превърнаха в отчаяна борба за реализиране на малкото останали възможности. Настоях с категорични писма пред АП да започнат нови преговори и постигнахме възможното подобряване на някои параметри, с които се повишиха гаранциите за българското кино.
Заварихме договореност да не се променя предмета на дейност на Киноцентъра по-рано от изтичане на 10 г. Договорихме това да не стане по-рано от 20 години.
Купувачът 20 г. задължително ще формира не по-малко от 80 % от приходите си от кинопроизводство. Приети бяха защитни клаузи за забрана за разпореждане със земята на Киноцентъра през следващите 20 години.
Договорихме съдействие за Българската национална филмотека при дейността й за запазване на българския филмов архив.
Купувачът се задължава да приключи с предаването на филмовия архив, съхраняван в Киноцентъра, съответно на ИА ”НФЦ” и БНФ.
Въпреки това аз все още съм убеден, че имаше възможност държавата да не се оттегля от българското кинопроизводство.
Предишните правителства сякаш бяха приели като панацея за изход от трудностите на прехода максимата всички грижи на държавата бързо да бъдат прехвърляни върху други субекти. Безогледното раздържавяване в културната сфера предпостави много грешни действия с материалната база в сферата на културата. Ако не се продадеше - тя бе оставяна на саморазрушение.
Реакцията на българската филмова гилдия дойде от логичното притеснение, че няма такъв инвеститор, който да пренебрегне собствените си интереси, защото на вложените в дадена индустрия пари това им е предназначението – да носят печалба на притежателя си. Когато приватизаторът е преди всичко продуцент, той неминуемо плаши прохождащото продуцентство у нас с мощта на капитала си и тревожи творците на българското кино, които търсят услуги при производството на родните филми на допустими за нашия стандарт цени.
Надявам се най-мрачните тревоги на кинодейците у нас да не се сбъднат и българското кино, което в последните две-три години отново ускори своята стъпка, да не се спъне по „технически причини” по пътя на своето заслужено признание по света.”
