Последното юбилейно събитие, посветено на 165-годишнината от рождението на Патриарха на българската литература Иван Вазов, се проведе само преди броени дни в Българския културен институт /БКИ/ в Москва.
Слово „Вазов и Русия” на празничната вечер произнесе поетесата Мирела Иванова, главен уредник на къщата музей „Иван Вазов” в София. Бе излъчен и документалният филм на режисьора Андрей Алтъпърмаков „И мойте песни все ще се четат” (по сценарий на Ирина Бачева и Мирела Иванова) със субтитри на руски език и прозвучаха стихотворения от българския национален поет в изпълнение на актьори от московски театри.
В тържеството, открито и водено от Буряна Ангелакиева, заместник-директор на БКИ в Москва, взе участие и Ирина Мелникова, специалист по българска литература във Всерусийската държавна библиотека за чуждестранна литература (ВГБИЛ).
„Българският национален писател Иван Вазов, роден през 1850 г. и починал през 1921 година, удивително ни изразява и до днес, и във великото, и в малкото – вероятно защото думите му създават нашия цялостен български космос, с необозримите му мащаби и подробностите едновременно. Иван Вазов и досега е духовната ни държава, в която винаги можем да се завърнем, почувстваме ли нужда от вдъхновение, кураж или утеха. Затова и непрекъснато го честваме, отбелязваме годишнините от рождението и смъртта му, от написването на знаменития му роман-епопея „Под игото”, от създаването на неговия музей в София, който е и първият български литературен музей. Така всъщност честваме своята жилава устойчивост в историческите превратности и на отреденото ни кръстопътно място, честваме националния си дух и себе си в словото – и в безсмъртието на словото”, подчерта поетесата Мирела Иванова на откриването на юбилейното тържество в руската столица.
В словото си, посветено на дядо Вазов, Мирела Иванова каза още:
„През тази година празнувахме 165-ия юбилеен рожден ден на своя поет и писател и днес в Москва е едно от последните събития, с които ще се поклоним пред Иван Вазов. Защо в Москва ли? Ами защото Вазов осветява с пламенни искри от своята дарба темата „Русия” и възпява с още по-пламенни слова Русия освободителката. Но да започнем от самото начало на тази любовна обвързаност между нашият национален писател и Русия – за него тя е съдбовна, защото нахлува още в юношеската му душа от руската поезия, от стиховете на Пушкин и Шевченко, които той чете през далечната 1865 г. като ученик в Калоферското училище. Те не просто го обземат и омагьосват толкова, че да ги научи наизуст и да ги помни пътеводно през целия си величествен, протяжен, труден и авантюристичен живот, а го встрастяват в поезията до несвяст, предопределят и житейския му избор да стане ПОЕТ и да остане поет до края на дните си.
На първо място Русия е обикната и запомнена от Вазовата душа с поезията, а на второ – със свободата. В началото на Руско-турската война през 1877 година Иван Вазов се завръща от емиграция с първите руски войски и описва прекосяването на река Дунав в документалната си повест „Неотдавна”. Веднага започва работа като писар и преводач в Свищов, един от първите освободени български градове. По-късно с много самоирония ще опише в изповедите си пред проф. Шишманов своя „говорим руски език”, от който косите на вицегубернатора Найден Геров настръхват – нито един правилно употребен падеж и рядко някоя правилна дума, казана на място. По-важното е, че не говоримият език, а поетичният език на Вазов е посветен с дълбоко преклонение на Русия. През 1878 г. излиза поетичната му книга „Избавление”, в която са поместени най-вълнуващите стихотворения за признателността на българите към братята освободители и до днес всеки знае „Здравствуйте братушки” и „Кат Русия няма втора”.
Но все пак най-всемогъща в поетичното си внушение и сила си остава кратката Вазова поема в пет части „Русия”, публикувана още в предишната книга на поета - „Тъгите на България”:
Русия! Колко ни плени
туй име свято, родно, мило!
То в мрака бива нам светило,
надежда - в нашите злини!
То спомня ни, че ний кога сме
забравени от целий свет,
любов, що никога не гасне,
за нази бди с най-сладък свет.
Русия! Таз земя велика
по шир, по брой, по сила! Тя
с небето има си прилика
и само с руската душа!
Биографичните съприкосновения на Вазов с Русия са от огромно значение, те опредметяват така да се каже, конкретизират неговите душевни пориви на възхищение и благодарност: и заради поезията, и заради свободата. Вазов работи почти цяла година като чиновник за особени поръчения в канцеларията на вицегубернатора ген. Акимов в Русе, популярна е неговата снимка с униформа, дадена му от руската армия, популярни са и думите на писателя, споделени много по-късно, че генералът, запознат с литературните му занимания, често го освобождава от задълженията му, за да може да се посвети на творческата си работа.
Да говорим за Вазов и Русия, означава да говорим за любовта, чиито знаци можем да разчетем и в житейските, и в литературните сюжети. Темата е безкрайна, необходими са ни часове: затова ще се ограничим само до няколко съдбовни факта. През 1887 г. Вазов се установява в Одеса, където започва да пише знаменития си роман „Под игото”, а от Одеса предприема пътувания до Москва и Петербург и по данни на изследователя проф. Любомир Стаматов в един от двата града среща и тайнствената руска жена М.Д, муза и вдъхновителка на поне шест от най-лиричните и изповедни Вазови стихотворения.
Уважаеми гости и приятели на България, на нейната поезия, и на националния й поет Иван Вазов, благодаря Ви, че тази вечер сме заедно, защото безсмъртните думи на класиците са най-сигурните темели, върху които се градят мостовете между душите и сърцата на хората. А какво ни остава в този тревожен днешен свят, освен да се осланяме на тези невидими мостове и да се грижим да не рухнат?”
