„Има начини и как Съюзът сам да си помогне, но ще ни е необходима и помощ отвън. Мисля, че все пак в тази държава има богати хора, които имат отношение към културата и в частност към изобразителното изкуство и ще помогнат, надявам се”, споделя пред сайта „Въпреки.com” художникът Любен Генов
„Преди всичко това е някаква моя алтернативна форма на съществуване. Нещо, без което не мога. Което осмисля и оправдава всичко останало, което така или иначе сме принудени да правим”. Така художникът Любен Генов определя своята живопис и мястото й в неговия живот. Разговаряме с него за „Въпреки.com” скоро, след като беше преизбран за председател на Съюза на българските художници при изключителната подкрепа на своите колеги.
Този разговор го отлагахме дълго време. Някак си все не можеше да се намери време. Любо, както впрочем всички приятели и колеги го наричат, а не „г-н Генов” например, беше зает или с поредния казус около собствеността на сградата на „Шипка” 6 в София, или с подготовка на поредната изложба, която успяваше да реализира наистина „въпреки”. Или пък с реакция по повод на някакъв обществен проблем, свързан с изобразителното изкуство. Но може би наистина сега дойде времето за разговора, в който Любо по някакъв начин прави равносметка на постигнатото до сега и като творец, и като човек, на когото колегите истински вярват и разчитат. Познаваме се от години, запознахме се при негова изложба във вече несъществуващата галерия „Кръг +”, където за първи път видяхме неговите прекрасни абстрактни творби. Тогава Любо беше с дълга коса и приличаше на ренесансов художник. Сега косата му вече не е толкова дълга, но пламъкът в очите му е останал. И това негово ренесансово усещане за природа, изкуство и отговорност, което му дава сили и мъдрост и в живописта, и в отношението към света.
Разговаряме с Любен Генов в кабинета му в СБХ и продължаваме за живописта, въпреки поредното телефонно позвъняване, което той пренебрегва за момента и не само заради срещата ни. Защото изкуството е най-силният мотив за съществуване на всеки творец: „Може да звучи силно, ако го нарека спасение от всекидневието, алтернатива на съществуване на живот, в която не се движиш от обичайните правила и ценности. А нещо което е над, нещо, което може би няма смисъл дори да се прави погледнато от гледна точка на нашето битие. Но в същото време е нещо, което за мен е много по-важно от всичко останало. Това е в екзистенциален план, във философски смисъл. А иначе моята живопис е абстрактна на пръв поглед. Но като цяло тя е един поклон към природата. Природата за мен е основният вдъхновител на творческия процес. И така, мисля си, че няма произведение на изкуството, което базирано на природата, може да надмине като резултат, като търсене на някакво съвършенство, това, което е създала природата. Като форми от чисто визуална гледна точка. За това и се стремя, правейки тази живопис, покланяйки се на природата не да я пресъздавам такава, каквато ме е вдъхновила, каквато ме е накарала да изпитам някакво необичайно вълнение. А да извадя именно това, което ме е развълнувало във видяното и да се опитам да го пресъздам. Това е сигурно много трудно, но това се стремя да направя. За това и повечето абстрактни композиции по някакъв начин човек би могъл да ги възприеме и като вид пейзажи, но в същото време те са едни абстракции”, казва Любен Генов.
Сега вече е време да поговорим и за Съюза на българските художници, и за неговите мотиви да приеме втори мандат като председател, въпреки че след първия имаше едно удължаване от още две години. Имал е колебания дали трябва да продължи. „Но получих невероятна подкрепа от колегията, което е много задължаващ факт. В същото време си давам сметка, че сякаш съм някакъв изключителен късметлия, за да имам такава подкрепа, такова доверие. И в същото време това е изключително отговорно нещо - да оправдаеш такова доверие. Отделно колебанията ми относно какво струва на човек подобен пост. Въпреки, че съм се стремял да не се вземам прекалено на сериозно. Даже преди време, когато ме бяха питали още в началото на предишния мандат какво е да си председател на СБХ, аз отговорих, че се надявам никога да не разбера. Защото обикновено сме свикнали да свързваме такива отговорни длъжности и постове с някаква наша представа за нещата. Предубедени сме, пък според мен трябва да се подхожда в такива ситуации по-нетрадиционно. Не трябва да забравяме, че преди всичко сме хора, имаме някакви лични виждания, възгледи, лична кауза, каквато в случая за мен е изкуството, живописта. И оттам насетне сме всичко друго. И съм се стремил да бъда верен на това виждане. Много колеги изтъкват като мое положително качество това, че съм човек. Че най-сетне един свестен човек е на тази длъжност. Приемам го като положителна оценка, но смятам, че и всички предходни председатели са били изключителни личности и човеци, и творци. Така че, а това също е задължаващо вече – летвата, която е вдигната. Да можеш да я надскачаш”, казва новият – стар председател на СБХ. Той става скоро на 50 години. И се шегува сега, че старият председател е нов. А новият председател не е стар. А на едно Общо събрание на СБХ казал: „Съюзът ще просъществува благодарение на своите ръководства, но и въпреки тях.”
А колкото за своето колебание дали да продължи с тази длъжност споделя: „Колебанието е и за това, че аз се уморих реално за пет години. Почувствах едно задръстване, затлачване. Както паметта на един компютър има нужда от периодично освежаване, така и моят мозък сякаш се задръсти с малко повече негативни емоции, състояния, които са неизбежни. Защото такава длъжност те вкарва в едни отношения, които не винаги си искал. И ако си в нормална ситуация би ги избягвал. Тоест, има определени контакти, които не са в природата ми да ги търся, но се налага служебно да поддържаш едни такива отношения. Което е уморително. Не, че ми се е налагало да не бъда себе си, но трябва да влизаш в отношения, които в нормалното си съществуване не би търсил изобщо. Другото – давам си сметка, че аз не съм единственият и има ако не много, то поне достатъчно качествени и достойни хора от нашите среди, които биха били също едни добри ръководители на тази организация. За съжаление, обаче, като че ли няма желаещи. Давам си сметка, че може би една промяна би била и положителна. И умората, и едно изхабяване се получава. Човек търси пътища, начини, стандартни, традиционни, спазвайки, базирайки се на постигнатото до тук, но търси и някакви нови вратички, подходи, пътища, пътечки. В един момент се уморява. Може би нямаше да е лошо да има нов човек. Но така или иначе мислих, колебах се и накрая приех. Оттам нататък много се радвам, че се събра един нов екип, в който има няколко имена от стария, които са много важни, за да има тази приемственост и наистина са сериозни хора, на които много разчитам. Но в същото време влязоха в Управителния съвет едни нови хора, съставът се поднови. В предишния мандат изпитвах страхотно неудобство, че съм най-младият, а съм председателят. Сега има няколко колеги, които са от моята генерация, има и двама-трима, които са по-млади. Което е чудесно, нещо което липсва като цяло на съюза”.
В изминалите години екипът на това ръководство на СБХ успя да извоюва собствеността на сградата на ул. „Шипка” 6 в София, една болка на художниците от години за свой дом. Същевременно СБХ често е заемал обществени позиции по един или друг въпрос, свързан с културата и изобразителното изкуство. „Тази линия на поведение, свързана с принципни постановки на развитие на културния живот в страната трябва да ги отстояваме. Друг е въпросът дали чувайки ни следва нещо от всичко това. Това е едната линия на поведения, която е задължителна. Другата линия, която е номер едно в сегашния мандат, е състоянието на „Шипка” 6. Задължително е да намерим някакви средства. Предишният мандат мина с един хубав конкурс, но за съжаление заради погасяване на задължения към Софийския университет, плащане на държавни такси за документално оформяне на собствеността на сградата отидоха повече от 2 млн. лева. Сега вече всичко е изчистено, това е едно от постиженията в този мандат”, казва Любен Генов. Освен усилия, екипна работа, имало и условия, които помогнали. Имало стечение на обстоятелствата и по думите му не бива да се подценява ролята на техния колега скулптора Вежди Рашидов, министър на културата в два мандата. „Без него може би нямаше да успеем да се справим със сложната ситуация. И въпреки, че в някои наши колеги има едно нежелание да признаят тази заслуга, тя е факт. Не може да се отрече и това много ни помогна. И оттук нататък наистина нямаме оправдание ако не направим нещо за реновацията. Трябват много пари, има начини как Съюзът сам да си помогне, но ще е необходима и помощ отвън. Още в края на предишния мандат сме водили различни разговори с потенциални инвеститори. Мисля, че все пак в тази държава има богати хора, които имат отношение към културата и в частност към изобразителното изкуство и ще помогнат, надявам се. Разбира се, това няма да стане от само себе си, трябва да се положат и усилия от наша страна, за да се намери верният път и правилните, точните взаимоотношения с точните хора и начинът, по който това може да стане. Защото една инвестиция, този който я прави, ще търси при всички случаи една възвръщаемост. Дали в буквалния смисъл или в по-идеален вариант на „корист”, ако може да има такава. Така че всичките ми усилия оттук насетне ще бъдат насочени най-вече в тази посока”, заявява председателят на СБХ.
И държи да отбележи: „Съюзът на художниците е нещо уникално като явление. Няма друга организация, която по този начин да развива дейност в такива мащаби. Това не знам дали се разбира добре отстрани. Вярно, че изложбените ни зали са доста изхабени, но това е единственото място, където можеш да видиш изложби от всякакъв характер”. Според него тук могат да се видят изложби, за които голяма държавна или обществена галерия, или пък частна не биха отделили място. „На едното място принципът е кураторски, няма лошо – и СГХГ, и Националната галерия правят чудесни неща, страхотни проекти. При частните галерии пък, принципът е комерсиален. Няма лошо в комерсиалното – то е доказано, че голямото изкуство може да върви редом с комерсиалното. Едно високо изкуство, според принципите на изкуството, може да бъде и добре продавано. Не винаги трябва да търсим противоречие между стойностното и продаваемото. Макар, че на едни нива го има това. То е ясно. И тук „Шипка” 6 дава шанс на много, много художници, които не попадат в полезрението нито на едните, нито на другите галерии да се представят. С всички уговорки за това на какво ниво е това, което правят. На нивото, на което го правят – това са те, това е тяхната сцена. Те това правят, това показват. Деликатен е въпросът – време ще мине, ще отсее стойностите. В същото време представяме творци, чието творчество вече е в културното наследство. За които рядко ще се сетят музеи, галерии и т.н. Отделно правим тези общи изложби, които дават шанс на много творци да участват. Защото, когато е само кураторски принципът, авторите са определени в рамките на представите на куратора. Да не говорим за мащаба. И всичко това ние го правим със собствени средства. Ние изкарваме едни пари и от тези пари 99% ги вкарваме в тази изложбена дейност. Всички други институции, занимаващи се с това, са или на държавна, или на общинска издръжка. Те са подпомогнати от бюджета. Частните галерии също – имат си начини да си формират бюджета. Било то плащайки авторите наем, било то разчитайки на продажби и така нататък. В това отношение мисля, че сме уникални и това е нещо, което държа да подчертая, защото предполагам не се разбира добре”, казва председателят на СБХ.
Заговаряме и за един от последните проблеми във връзка със специалността „скулптура” във Великотърновски университет “Св. св. Кирил и Методий”. От изявленията в различни медии не се разбра точно за коя година е обявен нулев прием – за миналата или за сегашната учебна година, или за тези до 2019 г., до когато е оздравителната програма. СБХ излезе с позиция, адресирана до Министерството на образованието и науката, което пък в писмо на експерти до предаване по БНТ прехвърли топката на университета. Но за Любо Генов в случая важен е принципът. Според него при финансови проблеми се използва най-елементарният метод – рязане. Отрязвайки, казваш – тази специалност не е важна. Ако абсолютно неглижираш изкуството като нещо важно, къде отиваме?, пита художникът. „Предпочитаме хладилникът ни да е пълен, без да си даваме сметка, че много по-пагубно за нашето бъдеще е, че библиотеката ни е празна. Нещо такова се получава, най-просто казано с нашата държава. Не може образованието в сферата на изкуствата да е подчинено на пазарните принципи и количеството да оправдава качеството. Напротив, има държави, в които творците са подпомагани. В случая, един студент да има в специалността при тези уникални условия и великолепни преподаватели, заслужава си държавата да плаща на тези пет професори, които да обучават един студент. За мен е така в сферата на изкуството, така трябва да бъде. За съжаление това си го мислим само ние”, с горчивина добавя Любен Генов.
Не му ли пречи работата в съюза на творчеството, на семейството? „Пречи и помага. Живял съм години, в които съм се чувствал уж по-свободен. В същото време съм се отнасял абсолютно безотговорно към времето, с което разполагам и съм го пилял. Когато си ангажиран щеш не щеш ставаш по-дисциплиниран, цениш по-добре времето си и това по някакъв начин те стяга и те прави по-отговорен. И по-лесно се съсредоточаваш. Ситуацията те принуждава да бъдеш по-стегнат и по-съсредоточен в това, което търсиш и целиш. Пречи може би това натрупване на негативи в съзнанието ти, вътре в теб. Но пък то помага, защото човек в творчеството си много често търси това, което му липсва. И това подхранва творчеството и резултата, който търсиш. Струва ми се, че едно по - лековато живеене не помага в дълбочината на търсенията на един творец. Въпреки измамното усещане, че си свободен, крилат и така нататък. Много често вдъхновението е нещо измамно. Този тип еуфория караща те да усещаш това, което правиш над занаята. Защото изкуството много често се свежда до повтаряне на едни абсолютно обикновени, заучени, тривиални, рутинни неща. Скучно. И когато си вдъхновен, вдъхновението те откъсва от тази скука – на мазките на четката и ти мислиш, че вършиш нещо много извисено, върховно. В крайна сметка като излезеш от това еуфорично състояние виждаш много често, че резултатът е плачевен. Силно казано, може би. Така че една такава ситуация на обвързаност и на заетост те кара да гледаш и някак си по-реално на нещата. Да си по-критичен към това, което правиш”, признава художникът. Иначе той рисува, когато успее да се откъсне от работата в СБХ, а най-активен е в ранните часове – започва да работи към 3 – 4 часа сутринта. Но „може би един от недостатъците на това, че съм зает и с други неща и те отнемат основна част от времето ми е именно в това, че когато си пък притиснат във времето имаш много малко време да експериментираш и да търсиш новото. И тогава по-често се опираш на вече постигнатите неща, на някаква рутина. Това не е добре”, самокритичен е художникът, въпреки че според галеристи и изкуствоведи той се променя. Нещо, което е трудно сам човек да прецени.
Но време е да завършим този разговор. И то с едно поетично отклонение. Любо Генов е от Оряхово. Знаем, че обича да ходи там, даже в една от изложбите беше направил видео. С природата, такава каквато обича да пресъздава в своите картини. „Това е вълшебно място. Едно уникално градче. Една уникална даденост. Природна, географска. За съжаление с доста сериозни демографски проблеми, с безработица. При всички положения тези гледки, с които съм закърмен от мъничък са дали отражение. При всички случаи това е място, в което обичам да се завръщам. Това е място, което ми дава много емоции в най-общ план, не само положителни. Място, което е свързано за мен и с много тъга. Но тъгата е много важен фактор в творческия процес. Поне за мен тя е необходима. И това място ми дава тази емоция, защото в него има нещо прекрасно, великолепно и в същото време нещо отчайващо, тъжно, безвъзвратно загубено. И се преплитат по особен начин едни такива противоречиви усещания, една меланхолия, която по някакъв начин кара човек да намери някакъв по-дълбок начин да я изрази. Но това е много лично.
Странно е, защото там има много прекрасни къщи от началото на миналия век, които са в окаяно състояние. И в същото време аз намирам в тях едно изключително очарование. И тук е моментът, в който си даваш сметка, че има неща, които безвъзвратно си отиват. Колкото и да се опитваш да ги спасиш, те никога няма да бъдат същите. Защото няма как да сравниш чара, дълбочината, цялата емоционална наситеност на олющена фасада с това, което ти дава като излъчване, като емоция с да кажем реновираната сграда или стъклата на еди - кой си мол. С всичките качества на една модерна, съвременна архитектура. Двете неща са полярно отдалечени едно от друго. Обаче онова, което носи тази качествена, дълбока емоция – то си отива, няма как да бъде съхранено в този вид. Така че имам такива едни усещания там. Да не говорим и за личностния план на това родово обвързване, корените. За това, че си даваш сметка - предците ти са си заминали. Няма ги на този свят, ти си следващият. Най-близките ти хора си отиват, а всичките ти емоции, свързани с тях са и с това място – детството, което безвъзвратно си е отишло и ти подхранва цялата същност. Майсторов има един израз – че животът е една постоянна загуба”, цитира Любен Генов един от своите учители - художника Николай Майсторов. И казва за него: „Намирам в негово лице един наистина изключително важен за мен учител. В най-пълния смисъл на думата, не в обикновения. Един творец, на който наистина се възхищавам и съм респектиран от творчеството му. И наистина изпитвам към него нещо много, много силно и голямо, което не знам дали мога въобще да опиша с думи”.
Текст и снимка: Стефан Джамбазов
